Хармония, съзидание, изобилие

Мъдрост за всеки ден

2011-12-03T17:42:00.003+02:00

Опусът

2011-10-29T12:48:00.004+03:00

За Мони
"Имай предвид следното:

Трагедията в живота не е в това,
че не си постигнал целите си.

Трагедията е да нямаш цел,
към която да се стремиш.

Не е катастрофа да умреш,
без да постигнеш мечтата си.

Но е катастрофа
да нямаш мечта.

Не е страшно, ако не успееш
да постигнеш идеалите си.

Страшното е да нямаш идеали,
които да постигнеш.

Не е позорно
да не достигнеш звездите.

Но е позорно да нямаш звезди,
към които да се стремиш.

Грях е не провалът,
а ниските стремежи.

Трябва да имаш големи,
невъзможни мечти,

мечти, които ще променят нещо,
ще оставят след теб нещо,

и една мечта,
която ще бъде твоят опус,

твоята причина
да дойдеш на тази планета."

Историята на Хелън Келър

2011-10-29T11:47:00.004+03:00

Преди години в Оксфорд се случило нещо крайно необичайно. Университетът се изпълнил със студенти и бивши възпитаници, дошли за церемонията, на която една жена щяла да бъде провъзгласена за Doctor Honoris Causa.

Жената била Хелън Келър, която петдесет години по-рано се родила сляпа и глуха. Благодарение единствено на мечтите и на труда на друга жена – Ан Съливан, момиченцето, което според някои хора трябвало да бъде оставено да умре, се превърнало в доктор по философия на множество престижни университети, в автор на няколко книги и лектор в много области на знанието.

Ректорът на университета представил госпожа Келър, която седяла на почетното място на подиума и следяла речта, която преводачът й препредавал посредством леки кодирани удари върху дланта.

- За университета и за мен е чест да посрещнем тази вечер една от личностите, към които изпитвам най-голямо възхищение. Жената, която се е родила с много по-малко възможности, отколкото всеки от нас, е стигнала там, където никой от нас дори не е мечтал. Дами и господа, представям ви доктора по философия Хелън Келър.
Хелън пристъпила напред по подиума и след като приела прегръдката на ректора, помолила преводача да я остави сама пред микрофона.

С говорните затруднения, присъщи на хората с вродена глухота, Хелън заговорила:

- За някои неща съм съгласна с господин ректора, но за други не съм. Ще трябва да ме извини, това е част от професионалната деформация на философите. – При тези думи публиката избухнала в смях и аплодисменти. – Съгласна съм например, че съм жена, достойна за възхищение... – Думите й били отново посрещнати със смях и аплодисменти - ... но категорично оспорвам причината за него. Не съм достойна за възхищение заради това, което съм постигнала въпреки вродения ми недъг.

Достойна съм за възхищение заради самия факт, че съм опитала.

P.S. Късметът никога не се доближава до онези, които се занимават половинчато и само понякога с онова, което обичат.

Мислите са истински сили

2011-07-17T16:20:00.002+03:00

SuperWellnes

Тайната - визуализация

2011-07-03T09:37:00.002+03:00

Из "Алхимикът"

2011-06-25T15:39:00.002+03:00

Алхимикът взе една книга, която някой от кервана бе донесъл. Томчето беше без корица, но успя да открие името на автора: Оскар Уайлд. Докато прелистваше страниците, попадна на една история за Нарцис.

Алхимикът знаеше легендата за Нарцис - хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.

Но не по тоя начин завършва историята на Оскар Уайлд.

Там се казва, че когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.

- Защо плачеш? - попитали ореадите.

- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.

- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.

- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.

- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?

Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:

- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.

- Каква хубава история! - рече Алхимикът.

Из "Алеф"

2011-06-05T12:54:00.006+03:00

Един човек се подхлъзнал и паднал в дупка. Покрай него минал някакъв свещеник и човекът го помолил да му помогне да се измъкне оттам. Свещеникът го благословил, но продължил пътя си.

След няколко часа се появил лекар. Човекът помолил за помощ, но лекарят само огледал раните му отдалече, написал рецепта и казал да си купи лекарствата от най-близката аптека.

Най-накрая се появил един непознат. Човекът отново помолил за помощ, а непознатият веднага скочил в дупката.

"Ами сега? И двамата сме затворени тук."

На което непознатият отвърнал:

"Не, не сме. Аз съм тукашен и знам как се стига до горе."

Крилете са, за да летиш

2011-05-29T17:14:00.006+03:00

Когато синът пораснал, бащата му рекъл:

- Сине, не всички се раждаме с криле. Вярно е, че не си длъжен да летиш, но мисля, че ще е жалко само да ходиш, щом добрият Господ ти е дал криле.

- Но аз не знам да летя - отвърнал синът.

- Така е... - казал бащата.

И както вървели, стигнали до ръба на планинската пропаст.

- Виждаш ли, сине? Това е пропаст. Като ти се прииска да летиш, ела тук, поеми си дъх, подскочи и като разпериш криле, ще полетиш.

Синът се поколебал.

- Ами ако падна?

- И да паднеш, няма да се пребиеш. Само ще се поожулиш и ще станеш по-силен за следващия опит - отвърнал бащата.

Синът отишъл в селото да се види с приятелите си, с другарите си, с които вървял рамо до рамо в живота.

Най-тесногръдите му рекли:

- Да не си луд? За какво ти е? Баща ти нещо е откачил... Защо ти е да летиш? Зарежи тия глупости! На кого му е притрябвало да лети?

Най-добрите приятели го посъветвали:

- Ами ако е вярно? Не е ли опасно? Защо не започнеш постепенно? Опитай да се хвърлиш от някоя стълба или от клоните на някое дърво. Но... от върха?

Момъкът послушал съвета на тези, които го обичали. Покатерил се на едно дърво и като набрал кураж, скочил. Разперил криле, размахал ги с всички сили във въздуха, но за съжаление, паднал на земята.

С голяма цицина на челото отишъл при баща си.

- Ти ме излъга! Не мога да летя. Опитах и виж как се ударих! Не съм като теб. Моите криле са само за красота.

- Сине - отвърнал му бащата. - За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле. То е като да скочиш с парашут: нужна е височина.

За да полетиш, трябва да си готов да рискуваш.

Ако не искаш, може би е по-добре да се примириш завинаги и да продължиш да ходиш...

Не оставяйте крилете си вкъщи!

Здравословен магазин ХАРМОНИЯ

2011-05-26T11:46:00.007+03:00

Кога: 9:00-19:00/27.05.2011

10:00 ч. - Освещаване на магазина

Къде: бул. "Митрополит Методий Кусев" 41

Защо: "Човек е това, с което се храни."

Понеже: "Хармонията е нещо, което трябва да установим с останалите, но тя започва първо вътре в нас."

Чаша мляко

2011-05-24T22:25:00.002+03:00

Едно бедно момче продавало дрехи от врата на врата, за да плати за своето образование. Един ден то видяло, че има само 10 цента в джоба си. То било гладно и решило да помоли за малко храна в следващата къща, до която стигне.

Гладът му обаче изчезнал, щом зърнал красивата млада жена, която му отворила вратата. И вместо за храна, той помолил за чаша вода.

Жената видяла, че момчето било много гладно и вместо вода му донесла огромна чаша с мляко. То я изпило много бавно и после попитало:

- Колко ви дължа?

- Нищо не ми дължите. - отвърнала тя. - Моята майка ни учеше да не приемаме нищо в замяна на проявената доброта.

- Тогава ви благодаря от цялото си сърце! - отговорило момчето.

Когато Хауърд Кели напуснал къщата, той не само се чувствал физически по-добре, но и възвърнал вярата си в Бог, която почти никога не го била напускала.

Години по-късно, същата млада жена се разболяла много тежко. Местните лекари били объркани и изпратили младата жена в голям град, където смятали, че специалистите ще могат да диагностицират това рядко заболяване.

Д-р Хауърд Кели бил повикан за консултант. Когато той чул името на града, в който тя живеела, един спомен изплувал пред очите му. Той станал и отишъл в нейната стая.

Влизайки там, той мигновено я разпознал. Върнал се в стаята за консултации решен да направи всичко по силите си, за да й спаси живота. От този ден нататък, той обръщал специално внимание на този случай. След дълга битка, войната най-накрая била спечелена.

Д-р Кели бил дал инструкции болничната сметка да му бъде изпратена за одобрение. Когато получил фактурата, той я прегледал, написал нещо в полето и я изпратил в
нейната стая.

Отваряйки плика, тя си мислела, че вътре ще намери фактура, която ще изплаща до края на дните си. Когато най-накрая отворила плика, нещо привлякло вниманието и върху полето на фактурата. Тя прочела следните думи:

Платено изцяло с чаша мляко: Д-р Хауърд Кели.

Радостни сълзи изпълнили очите и сърцето й. Тя прошепнала: “Благодаря ти Господи, че любовта ти е докоснала ръцете и сърцата на хората”.

Казват, че хлябът, който си хвърлил във водата, се връща при теб.

Едно добро дело, което си свършил днес, може да се върне при теб или на някой, който обичаш тогава, когато най-малко очакваш.

Ако това добро не ти се върне, то поне си направил света малко по-различен.

А не е ли в крайна сметка точно за това животът?

Най-трудният урок в живота е да се научим кои мостове трябва да преминем и кои трябва да изгорим...

Много хора преминават покрай нас през живота ни, но само истинските приятели оставят своя отпечатък в нашите сърца.

Най-добрите фрезии

2011-04-14T14:25:00.002+03:00

Живял някога един цар, който много обичал всички растения и цветя. Една вечер, когато тъкмо се бил завърнал от дълъг път, решил да се разходи из градината край двореца.

Помнел, че бил оставил точни нареждания на градинарите си как да се грижат за всяко растение. Но какво било разочарованието му, когато открил, че дърветата, храстите и цветята, много от които бил засадил със собствените си ръце и за които се бил грижил сам, умирали.

Натъжен, царят ги попитал какво им има. Дъбът му казал, че умира, защото не можел да бъде висок като Бора. Борът агонизирал и се вайкал, задето не можел да ражда грозде като Лозата. Горе на асмата Лозата чезнела от завист, че не можела да цъфти като Розата, а Розата плачела за това, че е лишена от силата на Дъба.

На царя също му се доплакало. Тогава, в най-отдалечения ъгъл на градината, видял множество цветя, разцъфтели във всевъзможни багри, изпълнени с живот и радост.

Царят се приближил и установил, че фрезиите били по-свежи от всякога.

- Как така растете толкова свежи, далеч от водоскока и вероятно забравени от градинарите ми? - попитал той.

- Кой знае! - отговорили цветята. - Ние винаги сме предполагали, че когато ни посади, искаше да сме фрезии. Ако си искал Дъб или Роза, щеше тях да посадиш тук. Тогава решихме, че единственият начин да ти благодарим за живота, който ни даде, е да бъдем възможно най-добрите фрезии... И точно това правим.

Погледът на влюбения

2011-04-03T09:43:00.004+03:00

- Струва ми се, че родителите ми са остарели и умът им вече не е така бистър.

- А на мен ми се струва, че гледаш на тях от друга гледна точка.

- Но какво общо има това? "Фактът си е факт ", както ти казваш.

- Ще ти разкажа...

***

Царят бил влюбен в Сабрина, жена от простолюдието, която направил своя последна съпруга.

Един следобед, когато царят бил на лов, пристигнал пратеник и съобщил, че майката на Сабрина е болна. И макар да било забранено да се ползва личната каляска на царя - нарушение, което можело да и коства главата, - Сабрина се качила в нея и се отправила към майка си.

Като се върнал от лов, царят бил осведомен за станалото.

- Нали е прекрасна? - рекъл той. - Това е истинска синовна обич. Не се е поколебала да рискува живота си, за да бъде до майка си. Прекрасна е!

Друг път, когато Сабрина седяла в градината на двореца и ядяла плодове, се появил царят. Принцесата го поздравила и после отхапала последната праскова в кошницата.

- Изглеждат хубави!- рекъл царят.

- Хубави са - отвърнала принцесата. И като протегнала ръка, подала на своя любим последната праскова.

- Колко ме обича! - споменал по-късно царят. - Сама се отказа от удоволствието, за да ми даде последната праскова от кошницата. Не е ли чудесна?

Минали няколко години и кой знае защо, любовта и страстта в сърцето на царя охладнели. Седейки до най-добрия си приятел, той му казал:

- Никога не се е държала като царица. Нима не наруши забраната и не се качи в каляската ми? И освен това помня, че веднъж ми даде нахапан плод...

Необикновеното яйце

2011-03-06T19:06:00.003+02:00

Веднъж един селянин намерил в градината си необичайно голямо петнисто яйце, каквото виждал за първи път. Изненадан, човекът решил да занесе яйцето вкъщи.

- Дали не е яйце от нанду?* - попитала жена му.

- Формата му не е същата - казал дядото, - а и е много голямо.

- Ами ако го изядем? - предложил синът.

- Кой знае дали не е отровно - почудил се бащата. - Преди това трябва да разберем що за твар снася такива яйца.

- Да го сложим в гнездото на пуйката, която мъти в момента - предложила най-малката дъщеря. - Когато се излюпи, ще видим какво е...

Речено - сторено. Скоро всички в семейството забравили за яйцето.

След двайсетина дни черупката се разпукала и от нея се подало едро и силно пиле с тъмна перушина, което се нахвърлило с голяма охота върху всичко наоколо, което ставало за ядене.

Когато се нахранило, странното птиче погледнало настойчиво майката и казало въодушевено:

- Няма ли да излезем на лов?

- Как така на лов? - попитала тя, леко уплашена.

- Ами как, летейки, разбира се - учудило се пилето. - Хайде, да полетим!

Майката пуйка много се изненадала от предложението на необикновеното си отроче и изпълнена с любов и търпение, обяснила:

- Виж, детето ми, пуяците не летят. Тези идеи ти хрумват, защото си лакомник. Много е вредно да се яде бързо, а още по-лошо е да се прекалява с яденето.

Майката предупредила птичето семейство за налудничавите хрумвания на новото пиле и всички започнали да го подканят да яде по-малко и по-бавно. Отделяли за птичето най-леката храна и му напомняли да не се нахвърля върху нея, а да се храни спокойно.

Но всеки път, щом приключело закуската, обяда или вечерята, то се провиквало:

- Сега, момчета, да идем да полетим и да се разкършим.

Тогава всички пуяци и пуйки в птичия двор започвали отново да му обясняват:

- Не разбираш ли, че пуяците не летят? Дъвчи старателно, яж по-малко и се откажи от тези лудории, защото един ден ще ти навлекат проблеми.

Минало време и храненичето растяло, като все по-често говорело колко е гладно и все по-рядко споменавало летенето.

Умряло заедно с останалите пуйки от птичия двор, които по Коледа били изпечени във фурната и се озовали на трапезата на семейството.

Месото му не се усладило на никого: било твърдо и нямало вкус на пуйка.

И това било съвсем обяснимо, защото птичето не било пуйче, а орел - планински орел, способен да се издига на три хиляди метра височина и толкова силен, че можел да понесе в ноктите си цяло агне...

Но умряло, без да го знае... Защото никога не посмяло да разпери крилете си. И защото никой никога не му бил казал, че е орел!

Татко забравя

2011-01-17T15:50:00.005+02:00

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти.

Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дойдох при леглото ти.

Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.

На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”

Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!

Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.

Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.

Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.

Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!

Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”

Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко,
сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

Разговор между кибритената клечка и свещта

2011-01-06T11:17:00.010+02:00

Дошъл денят, в който кибритената клечка казала на свещта:

"Имам задачата да те запаля."

"O, не", - изплашила се свещта, - "само това не. Ако започна да горя, дните ми са преброени. Никой повече няма да може да се възхищава на красотата ми."

Кибритената клечка попитала:

"A искаш ли цял живот да си останеш студена и твърда, без преди това да си живяла?"

"Но горенето причинява болка и изтощава силите ми."

"Така е", отвърнала кибритената клечка. - "Но всъщност това е тайната на нашето призвание. Призвани сме, да бъдем светлина. Малко е това, което мога да направя. Ако не те запаля, ще изгубя смисъла на живота си. Аз съм тук, за да създавам огън. Ти си свещта, ти трябва да светиш за другите и да даряваш топлина. Всичко, което отдадеш като болка и страдание и сила, се превръща в светлина. Ти няма да се загубиш, ако се изконсумираш. Други ще продължат да носят твоя огън. Само ако се откажеш, ти ще умреш.”

Тогава свещта изправила своя фитил и казала изпълнена с очакване:

"Моля те, запали ме..."

Превод от немски Ганка Янева

Правилото на Вик Идиота

2010-12-23T20:40:00.003+02:00

Един ученик отива при учителя с определено намерение.
Иска нещо.
Казва, че го иска с цялата си душа и цялото си същество.
Денем мечтае за него, нощем го сънува.
Тъй като желанието му причинява неописуемо страдание, моли за помощ.
– Какво трябва да сторя? – пита той.
Учителят му предлага определена последователност от действия: правилото на Вик Идиота.
Откъде се започва?
Първата буква на Вик – В, означава следното:
Искаш ли нещо?
Вземи го!
Вземи това, което желаеш.
Протегни ръце към него!
Какво търсиш?
„Любовта на тази жена… Тази къща… Тази работа…”
Вземи я!
Направи всичко възможно, за да се сдобиеш с нея.
Заложи живота си, поеми риск, последвай желанието си.
Ученикът се умълчава и след малко казва, че това е невъзможно.
Че е опитвал всичко, но че не е могъл, никой не би могъл.
Невъзможно е да вземе каквото иска.
Учителят му вярва, защото понякога тези неща се случват.
– Какво гласи правилото? – пита ученикът. – Какво следва?
Учителят обяснява:
Правилото на Вик гласи, че след В идва И.
Не можеш да вземеш това, което искаш?
Направил си всичко възможно и се е оказало неизпълнимо?
И гласи: ако не можеш да го Вземеш, Измени го!
Замени онова, което си искал, с нещо друго!
„Тази жена не ме обича…”
Ами нека те обича друга жена!
„Другата също не ме обича”.
Потърси нова!
Намери моряк!
Вземи си куче!
– Не става! – казва ученикът.
Това, което искам, не може да се измени.
Защото няма втора като тази жена…
Защото няма друга такава къща…
Какво да правя, учителю?
Какво ни съветва третата част на правилото?
Учителят казва: В, И и К…
Край!
Не можеш да вземеш това, което искаш?
Жалко.
Не можеш да го измениш?
Лошо.
Сега сложи Край!
– А, не… – казва ученикът.
Това не мога да го направя, не искам така.
Невъзможно е…
Как така е „невъзможно”?
Не можеш да го вземеш… Не можеш да го измениш…
Край с него!
– Не, учителю.
Никога не щe мога да се разделя с него!
Аххх…
Учителят мисли.
Не може да го Вземе.
Не успява да го Измени.
И не иска да сложи Край…
Няма какво друго да му каже.
С помощта на правилото учителят е разбрал:
ученикът му
е идиот!

Жената

2010-12-19T16:25:00.003+02:00

Двама приятели решили да си търсят жени. Обаче искали да бъдат съвършени - красиви, умни и добри и тръгнали по света да търсят.

По пътя срещали много красиви, умни и добри жени, но все нещо не можели да си харесат. Решили да се качат на кораб и да пътуват до непознати и далечни острови и един ден пристигнали на един остров, където се запознали с вожда на племето. Тоя вожд имал три дъщери - първата била неземна красавица и много умна, втората пак била много красива и умна, но по-малко от първата и третата била невзрачничка такава, не можела да се мери с каките си.

Стояли на гости един месец и се застягали за път. Тогава единия приятел казал на другия:

- Виж, аз тук открих каквото търсех и мисля да остана, а ти си продължи пътя без мен.

Втория разбрал, че приятеля му се е влюбил и рекъл:

-Ахаа, значи ще се жениш за най-голямата дъщеря на вожда?

Той казал:

-Нее.

-Тогава си харесал втората?

-Нее. Ще се женя за най-малката.

Приятеля му много се учудил на избора му, но нищо не рекъл, сбогували се и си тръгнал.

Отишъл младежа да иска ръката на момата от баща й. Но на тоя остров имало обичай да се дават крави като се взема булка, един вид като откуп и най-високата цена било 10 крави.

Младежа казал на вожда:

- Искам да се оженя за най-малката ти дъщеря и ти давам 10 крави за нея.

Вожда му казал:

- За десет крави мога да ти дам и най-голямата, която е най-красива и най-умна.

- Не, аз искам най-малката.

- Но защо? Тя не струва десет крави...

- Нищо, вземи десет крави, за мен тя струва толкова.

Вожда се учудил много, но се съгласил да му я даде за жена, направили сватбата и заживели младите щастливо.

След 10 години приятеля на младежа решил да го посети и да види как я кара. Стигнал до острова и тръгнал към дома на приятеля си. По пътя срещнал една чудно красива жена и се заговорил с нея. Тя се оказала и много мъдра и ерудирана. Поговорили си и се разделили.

Стигнал до дома на приятеля си, приятеля му много се зарадвал, посрещнал го и извикал жена си да им сервира. В стаята влязла същата тая жена, която той срещнал по пътя.

Той много се учудил и попитал приятеля си:

- Какво става? Да не би да си размислил и да си се оженил за най-голямата?

Той казал:

-Не, за най-малката се ожених.

- Ама как? Тя беше една такава невзрачна сива мишка, а тая е красавица. Как е станало такава промяна?

Тогава жената му отговорила:

- Ами в един момент повярвах, че аз съм тая жена, която струва десет крави.

Радостта от живота

2010-12-13T07:41:00.007+02:00

Виетнамския будистки монах и философ, Тич Нан Хан, пише за насладата от пиенето на чаша чай. Трябва да си напълно буден за настоящия момент, за да се наслаждаваш на чая. Само в осъзнаването на настоящето, твоите ръце чувстват топлината на чашата. Само в настоящето ти можеш да усетиш аромата, да вкусиш сладостта, да оцениш деликатността. Ако размишляваш за миналото или се безпокоиш за бъдещето, ти ще изпуснеш напълно радостта от пиенето на чаша чай. Ти ще погледнеш в надолу към чашата, и чаят ще е изчезнал.

С живота е по същия начин. Ако не си напълно буден за настоящето, ти ще се огледаш и той вече ще е свършил. Ще изпуснеш аромата, деликатността и красотата на живота. Ще изглежда така сякъш живота е минал покрай теб като на лента.

Миналото е свършено. Поучи се от него и го остави да си замине. Бъдещето даже все още не е тук. Планирай го, но не си губи времето да се безпокоиш за него. Безпокойството е безмислено. Когато спреш да преживяваш това, което вече е станало, когато спреш да се притесняваш за това, което може никога да не стане, тогава ти ще живееш в настоящия момент. Тогава ще започнеш да усещаш радостта от живота.

Анжелика II

2010-12-12T13:20:00.007+02:00

Една вечер Анжелика, залисана в игра със своите кукли, на които приготвяше чай, не чуваше подканите на майка си да се приготвя за лягане.

- Хайде, Анжелика, време е за лягане, куклите и утре ще имат нужда от чай! - каза, все още търпеливо, майка й.

Анжелика я погледна, усмихна се и продължи да "налива" чай, който любезно поднесе на Франклин.

- Време е да мием дупето и да спим, ето и Франклин вече заспива - напразно се опитваше майка й.

- Анжелика, ще мием дупето или ще го бием - не издържа и се включи баща й.

- Ще го крием - отвърна усмихнато Анжелика.

Текст: Д. Кралева

Носим си кръста

2010-12-09T10:14:00.004+02:00

© Снимка: БГНЕС

Един човек все се оплаквал. Постоянно се жалвал:

- Защо, Господи, си ми дал най-трудната съдба? Защо си ме натоварил с най-тежкия кръст? Виж другите как безгрижно си живеят, все едно нямат тежест на гърба си, а аз изнемогвам под моята...

Чул го Бог, взел го със Себе Си и го завел в едно хранилище.

- Човече, ето тук са кръстовете на всички хора. Мери, претегляй, избирай - вземи си този, който ти си харесаш.

И човекът започнал да рови, да прехвърля, слагал на гръб, преценявал на ръка... Отделял настрана, връщал се и пак избирал.

Накрая взел един:

- Ето този си избрах, Господи. Той е най-лек. Има такива тежки и смазващи, а този е като перце.

Бог се умихнал и казал:

- Ех, човече, човече... Знаеш ли какво направи? Ти избра пак твоя си собствен кръст...

Питър и вълшебната нишка

2010-12-08T11:41:00.006+02:00

За Албена Попова

Питър бил много весело момченце. Всички го обичали: и родителите му, и учителите, и приятелите му. Но имал един недостатък… Питър не можел да живее в момента. Не се бил научил да се радва на нещата, които се случвали в настоящето. Когато бил на училище, си мислел колко хубаво би било да си играе на двора. Когато играел на двора, си мислел за лятната ваканция. Все си мислел за нещо друго и никога не отделял време да се наслади на специалните моменти, които изпълвали дните му.

Една сутрин той се разхождал в гората недалеч от дома си. Почувствал умора, решил да си почине на една полянка и след малко заспал. Дълбоко в съня си чул как някой го вика по име:

„Питър! Питър!”- повтарял някакъв писклив глас над него. Той бавно отворил очи и с изненада видял стара жена с поразителна външност. Изглеждала на повече от сто години, а снежнобялата коса покривала раменете и като сплъстено вълнено одеяло. В сбръчканата си ръка старицата държала вълшебно топче с дупчица в средата, а от дупчицата се подавала дълга златна нишка:

„Това е нишката на твоя живот, Питър – казала тя. – Ако я дръпнеш съвсем лекичко, цял час ще отлети за секунди. Ако дръпнеш малко по-силно, цели дни ще отлетят за минути. А ако дръпнеш с цялата си сила, месеци, дори години ще изминат за няколко дни.”

Питър много се развълнувал от това откритие.

„Може ли да ми го дадеш ?” - помолил той. Старата жена бързо протегнала ръка и дала топчето с вълшебната нишка на момчето.

На другия ден Питър седял в класната стая, но му било много скучно и не го свъртало на едно място. Изведнъж си спомнил за новата си играчка. Подръпнал лекичко златната нишка, в същия миг се озовал вкъщи и започнал да си играе в градината. Питър осъзнал силата на вълшебната нишка.

Скоро му омръзнало да бъде ученик и закопнял да бъде тийнейджър с всички вълнуващи неща, които носи тази фаза от живота. Затова пак извадил топчето и този път дръпнал златната нишка по-силно.

Изведнъж Питър се превърнал в тийнейджър и сега си имал много красива приятелка – казвала се Елизе. Но той пак не бил доволен, защото не се бил научил да се наслаждава на момента и да изследва простите чудеса на всеки етап от живота си. Вместо това почнал да си мисли колко хубаво ще е да бъде възрастен.

Затова пак дръпнал нишката и много години се изнизали само за миг. Този път видял, че се е превърнал в мъж на средна възраст. Елизе вече била негова жена и двамата били заобиколени от много деца. Забелязал обаче и друго. Някога черната му коса вече почнала да побелява. А някога младата му майка, която обичал толкова много, сега била стара и немощна.

Но Питър пак не можел да живее в момента. Той така и не се научил да живее в настоящето. Затова отново дръпнал вълшебната нишка и зачакал промяната. Този път видял, че е деветдесетгодишен старец. Косата му била бяла като сняг, а красивата му млада жена Елизе била умряла преди няколко години. Прекрасните му деца били пораснали и напуснали дома си, за да водят свой собствен живот.

За пръв път Питър осъзнал, че не е имал време да се порадва на чудесата на живота. Той така и не отишъл на риба с децата си и нито една вечер не излязъл с Елизе на разходка под лунната светлина. Не успял да засади нито едно цвете, нито да прочете онези прекрасни книги, които майка му толкова обичала. Вместо всичко това, той препускал през живота, без да спре и да погледне всички онези хубави неща по пътя.

При това откритие Питър много се натъжил. Той решил да отиде в гората, където като малко момче обичал да се разхожда, за да се поразведри и да проясни ума си. Когато стигнал там, видял, че дръвчетата, които помнел от детството си, се били превърнали във величествени дъбове.

Сега гората била приказно красива. Той легнал на една полянка и потънал в дълбок сън. Само след минута чул, че някой го вика:

„Питър! Питър!” - oтворил очи, погледнал нагоре и с изненада видял, че това е същата старица, която преди много години му дала топчето с вълшебната златна нишка.

„Хареса ли ти моят специален подарък?” – попитала го тя. Питър й казал истината:

„Отначало беше забавно, но сега много съжалявам. Целият живот мина пред очите ми, без да мога да му се порадвам. Сигурно е имало и тъжни, и прекрасни моменти, но нямах възможност да изпитам нито едното, нито другото. Чувствам се празен. Пропуснах да живея живота, който ми беше даден.”

„Ти си много неблагодарен – казала старицата. – Все пак ще изпълня едно твое последно желание.”

Питър се позамислил за секунда и бързо казал:

„Искам пак да съм ученик и да изживея живота си още веднъж.”

После той пак потънал в дълбок сън и пак чул, че някой го вика и отворил очи.

„Кой ли може да е този път?” – зачудил се той. Когато отворил очи, с огромна радост видял, че до леглото му стои майка му. Тя била, млада, здрава и лъчезарна. Питър разбрал, че необикновената жена от гората е изпълнила желанието му и се е върнал към предишния си живот.

„Побързай, Питър. Спиш прекалено много. Ако не станеш в същата минута, ще закъснееш за училище” – казала строго майка му.

Питър веднага скочил от леглото и от този ден започнал да живее така, както искал. Изживял живот, пълен с удоволствия, радости и победи. А всичко това почнало, когато престанал да жертва настоящето в полза на бъдещето и заживял в настоящия момент.

Приятели

2010-11-13T08:40:00.004+02:00

По дълъг и уморителен път вървял човек с куче. Двамата били напълно изтощени. Изведнъж видели пред себе си оазис: прекрасни порти, зад оградата - музика, цветя, ромолене на ручеи.

- Какво е това?-попитал пътешественикът пазача на портата.

- Това е раят. Ти вече си мъртъв, можеш да влезеш и да си починеш истински....

- Има ли вода?

- Колкото искаш - чисти фонтани, прохладни басейни.

- А ще ми дадат ли храна?

- Колкото поискаш.

- А кучето?

- Съжалявам, с кучета не може! То трябва да остане тук.

Пътешественикът продължил нататък. Скоро стигнал до една ферма. На портата също имало пазач.

- Може ли да пием вода тук?-попитал човекът с кучето пазача.

- Да, на двора има кладенец.

- А кучето ми?

- До кладенеца има поилка.

- А дали ще ви се намери малко храна?

- Да, ще те нахраним.

- А за кучето?

- Ще се намери кокалче.

- Какво е това място?

- Това е раят.

- Но пазачът на оазиса, покрай който минах преди да стигна тук, ми каза, че раят е там.

- Лъже! Там е адът.

- Но как търпите това?

- Те са ни много полезни, защото до рая достигат само тези, които не изоставят приятелите си.

Нивата

2010-10-10T19:21:00.006+03:00

Един стар селянин повикал тримата си синове на смъртното си легло и им рекъл:

- Синове мои, смъртта е близо и скоро ще настъпи последният ми час. Затова трябва да споделя с вас една тайна. В нивата зад къщата е скрито голямо съкровище. Копайте дълбоко и ще го намерите. После никога вече няма да се тревожите за пари.

Щом старецът умрял, синовете хукнали към нивата и започнали с всички сили да копаят. Работили дълги часове в продължение на много дни. Вложили цялата си младежка енергия в тази задача и не оставили нито сантиметър от нивата непрекопан. Само че, уви, не намерили никакво съкровище. Накрая се отказали, проклели баща си за тази явна лъжа и се чудели защо е искал да им се подиграе по този начин. Но следващата есен същата нива дала реколта каквато цялото село никога дотогава не било виждало. Тримата сина бързо забогатели и повече никога не се тревожили за пари.

Нека бъда твоята есен - Ваня Костова

2010-09-21T19:33:00.006+03:00

Коне от една порода

2010-09-18T08:20:00.004+03:00

Пътувал веднъж един магнат в разкошна карета, теглена от шест породисти коня, купени от различни страни. Каретата затънала в тресавище и колкото кочияшът да шибал конете, те не могли да помръднат. Не щеш ли, появил се селянин с каруца, теглена от двойка кончета, който с лекота преминал през същото тресавище. Магнатът се изумил и попитал селянина:

- В какво се крие силата на твоите коне?

Онзи отговорил:

- Вашите коне, макар и силни поотделно, всичките са от различна порода и между тях няма никаква връзка.

Всеки смята себе си за по-породист от другите и тегли в своята посока. Шибнеш единия, а другият само се радва на това. А моите кончета са обикновени, от една порода - кобила със своето жребче. Само леко да заплашиш с камшика единия от тях и другият вече влага всичките си сили, за да помогне на този до него.

Днес научих...

2010-08-25T08:40:00.009+03:00

Днес научих, че каквото посееш, това ще пожънеш.

Научих, че проблемът е твой докато не го споделиш, тогава, ако си посял добро, проблемът става общ, а решенията много.

Научих, че е добре да внимаваш какво излиза от устата ти, защото само след минути може да се наложи да помолиш за помощ същия човек, когото си нагрубил.

Но научих, че дори и да не си се отнесъл добре с някого, той може да те изненада и да ти помогне, ако му покажеш, че си му благодарен.

Научих, че думи на безусловна, а дори и безсловесната подкрепа, отключват неподозирани сили.

Научих, че предложенията за помощ от околните, са мощ. Мощ, която впрягаш да работи чрез теб, в твоя полза.

Научих, че проблемът е толкова сериозен, колкото го виждаш в ума си.

Научих, че да поемеш отговорнос т за действията си, е начин да се почувстваш силен в критична ситуация.

Научих, че е по-добре да прегърнеш някого, отколкото да му предлагаш готови решения.

Научих, че е по-добре да действаш, отколкото да мислиш, а ако трябва да мислиш, нека е докато действаш.

Научих, че по-добре подкрепа на момента, отколкото потупване по рамото след това.

Научих, че ако сам не си слагаш бариери, никой друг няма да ги сложи.

Научих, че проблемът на един е благодат за друг и това не винаги е лошо.

Научих, че проблемите са за решаване.

Научих, че е по-добре да изпуснеш парата на момента, отколкото да махаш буца от гърлото след това. Я махнеш, я не.

Научих, че ако не можеш да помогнеш на някого, поне не му се пречкай.

Научих, че за да преодолееш препятствие, трябва първо да го погледнеш.

А и нямаше никой, който да ми каже, че няма да се справя.

Само един остана безучастен, игнорирах го и се справих.

И всичко това научих само за час и половина в този луд, луд ден, в който всичко си дойде на мястото и емоционалната обвързаност между мен и моите колеги ми показа, че няма нищо чудно в чудесата.

Благодаря Ви! И Ви прегръщам! ;-)

*Текстът e авторски и всяко копиране е свързано с разрешение от страна на автора.

Автор: Д. Кралева

Как се броят звезди

2010-08-13T09:31:00.003+03:00

Веднъж попитали Настрадин Ходжа колко звезди има на небето. Той отговорил:

-Този въпрос ме интересува отдавна. Но аз мисля, че той може да бъде решен само в случай, че сам се кача на небето и преброя звездите. Но тук изникват две препятствия.

Ако започна да ги броя през деня, се боя, че многото работа и тълпата зяпачи ще ми попречат. Остава да се кача нощем и да се заема с преброяването на звездите. Това обаче е опасно, защото не знам ще мога ли да намеря на небето свещ или лампа, а в нощната тъма е невъзможно да се броят звезди.

Ето тези две препятствия ми пречат да реша въпроса, колко са звездите на небето.

Въже за простиране

2010-08-12T15:31:00.003+03:00

При Настрадин дошъл съседът му и го помолил да му услужи с въже да простиране.

- Извинявай, но аз суша на него брашно - казал Настрадин.

- Как е възможно да се суши брашно на въже? - попитал съседът.

-Това не е толкова трудно, колкото си мислиш, особено ако не искаш да го даваш на някого.

Анжелика

2010-08-11T15:02:00.020+03:00

Анжелика се събуди рано, както всеки ден и събуди майка си, докато търсеше дистанционното за телевизора. След като го намери, се усмихна и пусна Cartoon-a. Майка й я целуна за „Добро утро” и отиде да й приготви корнфлейкса – шоколадови топчета, които толкова много обичаше.

След като закуската беше готова, майка й влезе в стаята и я завари на ръба на леглото, втренчила поглед в анимацията по телевизора, да обяснява надълго и на широко на рисуваните герои за своите баби и дядовци.

- Кажи, мамо, кои са твоите баба и дядо? – поиска да разбере повече майка й.

- Аз имам две баби и двама дядовци – каза доволно Анжелика, – баба Мими, баба Пенка, дядо Петър и дядо Коледа.

*Текстът и снимката са авторски и всяко копиране е свързано с разрешение от страна на автора.

Разговор с Бога

2010-08-09T18:11:00.004+03:00

Сънувах, че разговарям с Бога.

- И така, искаш да говориш с Мен? – пита ме Той.

- Ако имаш време – отговарям.

- Моето време е вечност. Какво искаш да Ме питаш?

- Какво най-много те учудва в хората? – задавам Му въпрос.

Бог отвръща:

- Че толкова бързо им дотяга детството. Бързат да пораснат, а после много искат пак да станат деца. За да спечелят пари, погубват здравето си, след това ги харчат, за да го оправят.

Взират се със страх в бъдещето и забравят за настоящето, така не живеят нито сега, нито после.

Живеят като че ли никога няма да умрат, а умират сякаш никога не са живели.

Бог взима ръката ми и ние мълчим. Тогава аз питам:

- На какво искаш да научиш Твоите деца?

- Искам да разберат, че не е възможно да накараш някого да те обича. Можеш само да му го позволиш.

Че не е добре за човека да сравнява себе си с другите.

Че богат е не онзи, който има много, а този, който е доволен от малкото.

Че трябват само няколко секунди, за да нараниш човека, но са необходими много години, за да излекуваш раните.

Че прошката трябва да се потвърждава със самия живот.

Че има хора, които обичат дълбоко и искрено, но не умеят да го изразят.

Че двама души могат да гледат едно и също нещо и да го виждат по различен начин.

Че понякога не е достатъчно да ти бъде простено, но трябва и ти самият да простиш на себе си.

И че Аз съм тук...

Винаги.

Тримата странници

2010-07-30T20:37:00.003+03:00

Вървели трима странници. В навечерието на съботата тримата се наговорили и скрили парите, които имали. В полунощ единият от тях станал и като взел парите, ги скрил на друго място. Накрая на деня странниците отишли да вземат парите и като не ги намерили, започнали да се обвиняват един друг в кражба. Решили да отидат на съд при Соломон.

Като изслушал техния разказ, Соломон им предложил да дойдат на другия ден за решение.
А той самият започнал да измисля начин, по който да открие крадеца, като го застави сам да се издаде. Когато страниците се явили в съда, Соломон се обърнал към тях със следните думи:

- Чувал съм за вас, че сте хора просветени, мъдри и опитни в спорните дела и ви моля да отсъдите в дело, с което се обърна към мен един цар.
В страната на този цар расли в съседство юноша и девойка. Те се влюбили един в друг и юношата казал на момичето: "Закълни ми се, че няма да станеш ничия жена, докато аз не дам своето съгласие." Момичето се заклело.

След известно време го сгодили за друг. След венчавката, когато младите останали насаме, невестата казала на младоженеца: "Не мога да стана твоя жена дотогава, докато не отида при първия си годеник, на когото съм се заклела, и докато не получа неговото съгласие за това."

Като дошла при първия си годеник, тя казала: "Вземи голям откуп в сребро и злато и ми разреши да стана жена на този, за когото ме венчаха." "Тъй като остана вярна на клетвата си - отговорил той, - аз няма да взема никакъв откуп. Върви, ти си свободна." А на младия мъж, който бил там казал: "Радвай се на съдбата си в този свят."

По обратния път ги нападнали разбойници. Сред разбойниците имало един старец, който, недоволен от заграбените пари и украшения, поискал любовни ласки от младата жена.

"Позволи ми - помолила тя, обръщайки се към разбойника, - да разкажа за един случай от живота си." И тя разказала историята на първия й годеж и за това, как са постъпили двамата й годеници. "Помисли -добавила тя в заключение, - този юноша, който имаше всички права над мене, преодоля своята страст и не ме докосна. Ти, като стар човек, още повече би следвало да обуздаеш себе си. Вземи всичкото това сребро и злато, само пусни мен и мъжа ми."

Като изслушал разказа й, разбойникът вдигнал очи към небето и дълбоко разкаян за това, което той, стоящият на ръба на гроба, е имал намерение да направи, не само пуснал младата двойка на свобода, но върнал и всичките пари и скъпоценности до последния петак.

- Царят - добавил Соломон, - в страната на когото се случило това, ме пита, кой от замесените в това заслужава висша похвала? И ето, сега аз ви моля да ми помогнете да отсъдя в това дело.

- Господарю - отговорил един от странниците, - според мен висша похвала заслужава невестата, останала вярна на своята клетва.

Вторият казал:

- За висша похвала е достоен младият мъж, който е успял да устои на изкушението и не я е докоснал, преди първият годеник да я освободи от клетвата й.

- Какво е това! - възкликнал третият. - Най-много се учудвам на разбойника. Помислете само. Не стига че не пипнал пленницата, парите, но и всичките пари, които му били в ръцете, върнал обратно!...

И казал цар Соломон:

- Този последният с такъв възторг говори за парите, които даже не е виждал, а само е слушал за тях. Как би постъпил той с тези, които са се оказали в ръцете му?

Всичко е за добро

2010-07-22T10:31:00.002+03:00

Веднъж раби Акива тръгнал на път, като взел със себе си магаре, петел и фенер.

Надвечер той стигнал до едно село и помолил за подслон за през нощта, но тамошните жители го прогонили, при това с удари и ритници. Това грубо отношение не разколебало вярата му и като си казал: "Всичко, което Бог прави, е за добро", уморено се затътрил да нощува в гората. Устроил се удобно, изял парче хляб и изведнъж чува - петелът крещи на умряло. Скочил раби Акива, но успял само да види опашката на лисицата, която побягнала надалеч с петела в зъби.

Загубата на петела не разколебала вярата на раби Акива Отново с думите "Всичко, което Бог прави, го прави за добро", той седнал да учи Тора под светлината на фенера.

Изведнъж се надигнал вятър и изгасил огъня. Отново казал раби: "Всичко, което Бог прави, го прави за добро" - и забелязал, че в тъмнината магарето е избягало. Огорчил се раби Акива от загубата на магарето, съжалил, че на сутринта ще се наложи да измине дълъг път пеша, поохкал, повъздишал и все пак повторил: "Всичко, което прави Бог, е за добро."

На следващата сутрин, като извървял целия път пеша и си свършил работата, раби Акива си тръгнал за дома. Като стигнал до селото, в което с него се отнесли толкова лошо, за свое удивление установил, че в него няма жива душа. Същата нощ, когато той молил за подслон, дошли разбойници и безжалостно избили всички.

Тогава раби Акива си помислил: "Неведоми са пътищата Господни. Ако жителите на селото ми бяха разрешили да остана, разбойниците сигурно щяха да ме убият заедно с всички. А съдейки по следите, те са дошли от гората, значи са били в там, когато бях и аз. Ако бяха чули петела или магарето, или да бяха забелязали светлината на фенера, и аз вече нямаше да съм между живите. Наистина, човек винаги трябва да разчита на Бога!"

Истината и Притчата

2010-07-21T10:11:00.004+03:00

Преди Истината ходела гола по улиците, както майка я е родила. Това, разбира се, не се харесало на хората и никой не я пускал у дома си. Веднъж, когато тъжната и обезпокоена Истина бродила по улиците, срещнала Притчата, облечена в красиви дрехи, радващи очите. Притчата попитала Истината:

- Защо ходиш гола и толкова тъжна по улиците?

Истината печално навела глава и казала:

- Сестро, аз падам все по-ниско и по-ниско. Аз вече съм стара и нещастна, затова хората се отдалечават от мен.

- Не може да бъде - казала Притчата - хората да се отдалечават от теб, защото си стара. Аз също не съм по-млада, но колкото повече остарявам, толкова повече намират у мене. Ще ти разкрия една тайна: хората не обичат простите, откритите неща.

Те предпочитат нещата да са малко скрити и украсени. Хайде да ти дам няколко от моите красиви рокли и веднага ще видиш как ще те заобичат.

Истината приела съвета на Притчата и се облякла в красиви дрехи. И о, чудо! От този ден никой не бягал от нея, приемали я с радост и усмивка.

Оттогава Истината и Притчата са неразделни.

Подход

2010-07-06T09:16:00.003+03:00

Една вечер след дълъг работен ден бащата седнал да чете вестник. Детето, което искало да играе, не му давало спокойствие.

Накрая бащата се ядосал, откъснал от вестника една снимка на земното кълбо и я накъсал на стотици парчета.

"Хайде, синко, сглоби пак снимката от тези парченца" - казал той, като се надявал, че така ще намери работа на детето за достатъчно дълго време и ще си дочете вестника.

За негово учудване детето се върнало само след минута с идеално сглобената снимка на земното кълбо.

Слисаният баща го попитал как е успяло да извърши този подвиг, а то се усмихнало и казало:

"Татко, от другата страна на земното кълбо имаше снимка на един човек и след като сглобих човека, светът си дойде на мястото".

Дървото на желанията

2010-07-04T23:48:00.002+03:00

В Индия, концепцията за рая е дърво изпълняващо желанията. Който седнел под такова дърво, всяко негово желание се изпълнява веднага. Няма никаква задръжка, никакъв времеви промеждутък между желанието и неговата реализация.

Човекът бил уморен и легнал да спи под такова дърво, изпълняващо желанията. Когато се събудил, почувствал силен глад и помислил:

- Много съм гладен, бих искал да имам малко храна отнякъде.

И веднага отнякъде се появила храна. Направо извирала от въздуха, много вкусна храна. Човекът бил толкова гладен, че не помислил от къде се е появила (когато сте гладни, много-много не му мислите). Той започнал веднага да яде, а храната била така вкусна...

След това, когато гладът му преминал, той се огледал наоколо. Сега той чувствал удовлетворение. Появила му се друга мисъл:

- Сега, ако имаше и нещо за пиене ...

В Рая няма забрани и веднага се появило прекрасно вино.

Лежейки в сянката на дървото и спокойно пийвайки от виното, обгръщан от прохладния вятър в рая, той започнал да се удивява:

- Какво става всъщност? Може би аз спя? Или пък тук има няколко привидения, които си правят шеги с мен?

Дървото изпълнявало всички желания. И привиденията се появили. Те били ужасни, жестоки и отвратителни – именно такива, каквито той си ги представял.

Човекът се разтреперил и помислил:

- Сега те сигурно ще ме убият.

И те го убили.

Правило Седмо

2010-06-27T09:50:00.003+03:00

УСЪВЪРШЕНСТВАЙ УМЕНИЕТО ДА ПЕЧЕЛИШ

— Днес, ученици мои, аз ще ви разкрия най-главната тайна на успеха. Но няма да говорим за златото, а за вас – мъжете, облечени в цветни одежди, седящите сега пред мен. Аз ще ви разкажа за това, кои са съставките на успеха, заложени в главите и сърцата ви. – На седмия ден Аркад се обърнал към учениците точно по този начин.

Наскоро при мен дойде един млад човек с молба за пари назаем. Когато аз го попитах от какво е предизвикана тази нужда, той се оплака, че доходите му не стигат, за да посреща разходите си. След което аз му обясних, че за кредиторите той не представлява интерес, понеже няма с какво да връща дълговете. «Всичко, което ти трябва, - казах му аз, - това е да печелиш повече. Какво правиш за това?» - «Всичко, което е по силите ми. През последните два месеца аз шест пъти молих своя господар да увеличи надницата ми, но без успех. Никой не би правил това по-често от мен.»

Можете да се посмеете над неговата простота, но този юноша притежава най-главното, което трябва за постигането на успех: той има огромно желание да печели повече. А то струва скъпо.

Желанието е първично. При това то трябва да бъде силно и конкретно. Размитото желание за всичко и то веднага не е нищо повече от хленченето на слабия. Желанието за забогатяване може да бъде сравнено с мечта. Когато човек, обаче, иска да притежава пет жълтици, то това прилича на достижима цел. Подкрепяйки желанието си за петте жълтици със сила и умения, човек може да направи следващата стъпка, поставяйки си за цел десет жълтици, после двадесет, хиляда и, накрая, да стане истински богат. Научавайки се да пази малко богатство от няколко монети, той вече става способен да запази и голямото състояние. Така се трупа не само опит, но и богатство. След време човек придобива необходимите знания и умения.

Както аз вече казах, желанията трябва да бъдат прости и точни. Ако са прекалено много, те потискат целта, понеже отвличат вниманието с разнообразието си, пречат на човека да се съсредоточи върху главното.

Щом човек се научи да разбира желанията си, неговата способност да печели рязко се повишава. В онези времена, когато аз бях обикновен писар и ден след ден изписвах глинените плочки, получавайки за това няколко медни гроша на ден, аз обърнах внимание на това, че другите работници изпълняват повече задачи и техният труд се заплаща по-щедро. Затова аз реших за себе си, че няма да изоставам. Много скоро аз открих причината на успеха: трябва да проявиш по-голям интерес за работа, да се концентрираш върху задачата, да проявиш старание и настойчивост – и ето че настигането ти от други става трудно. Порасналото ми майсторство бе възнаградено със същественото повишаване на надницата, която не ми се наложи да изпросвам.

Колкото по-мъдри ставаме, толкова повече печелим. Човек, стремящ се да усъвършенства труда си, задължително ще намери признание. Ако той е творческа личност, задължително ще му потрябват новите начини на работа, инструменти, които ще позволят подобряването на качеството на неговата работата. Ако той е лекар, няма да е излишна обмяната на опит с колегите. Търговецът трябва постоянно да търси все по-качествени стоки и при това да следи, тяхната цена да не се окаже прекалено висока.

Всеки, който усъвършенства своето майсторство, след време сменя и профила на работата. От калфа става собственик, и вече другите работници зависят от него, както някога самият той бе зависим. Ето защо аз призовавам всички да вървят в крачка с прогреса, не изоставайки нито на крачка и не тъпчейки на място.

Полезният опит обогатява живота на човека, изпълва го с особено съдържание. Всеки уважаващ себе си мъж трябва строго да следва следнитезаповеди:

Да връща дълговете на време, да не задлъжнява, ако няма с какво да връща дълговете.
Да се грижи за своето семейство така, че семейството да се гордее с него.

Да направи такова завещание, че в случай на неговата смърт собствеността да бъде разделена справедливо.

Да има състрадание към нещастните, да им помага в разумни граници. Да бъде внимателен към нуждите на скъпите му хора. По такъв начин, седмото правило за забогатяване е в това, да усъвършенствате своите способности и навици, да се учите и да ставате по-мъдри, да живеете така, че да уважавате самите себе си. Само тогава ще придобиете увереност в себе си и ще можете да изпълните всичките си желания.

Ето, че споделих с вас всичко, което знам, което натрупах през дългия си живот. Моите съвети ще са полезни на тези, които искат да станат богати.

Във Вавилон има толкова злато, колкото дори и не сте сънували, ученици мои. Злато има за всички.

Смело вървете напред, проверявайте на практика моите съвети, придобивайте и умножавайте богатството. Това е ваше пълно право.

Предайте получените знания на всички, които го заслужават. Нека колкото може повече достойни граждани процъфтяват в любимия ни град!

КРАЙ

Правило Шесто

2010-06-25T22:53:00.006+03:00

ОСИГУРИ ДОХОД ЗА В БЪДЕЩЕ

— Животът на всеки човек започва от раждането му и продължава до старостта. Това е пътят на живота, и никой не може да го промени, освен ако боговете не го пожелаят, призовавайки човека в своето царство преждевременно. Затова и ви казвам, че трябва предварително да осигурите доход за бъдещето, за достойно посрещане на старостта и да се погрижите за това, семейството ви да не изпитва недостиг от нищо дори и след вашата смърт. Усвоявайки този урок, вие ще можете да запазите кесията си пълна в такъв период от живота, когато вече няма да имате сили за да се учите – така посрещнал Аркад учениците си на шестия ден.

Човек, овладял законите за забогатяване, си осигурява постоянен ръст на доходите, ориентирайки се към бъдещето. Той трябва да планира инвестициите си така, че те да носят доход години наред и за да могат плодовете им да се берат в старостта.
Има няколко пътя за постигането на това. Можете да направите тайник, в който да пазите богатството си. Но никакъв тайник не е застрахован от крадците. Затова аз не препоръчвам този път.

Можете да купите имоти и земи, разчитайки на бъдещи доходи. Ако бъдат избрани правилно, те наистина ще станат ценно вложение и ще донесат изгода.

Можете да дадете неголяма сума на лихваря, така че след време тя да се увеличи за сметка на натрупаните лихви. Един мой познат обущар на име Ансан ми сподели, че за осем години заемът, който е дал на лихваря, всяка седмица се увеличава с две сребърни монети. И наскоро лихварят направил отчет за състоянието на влога, цифрите на който довели Ансан до пълен възторг. Скромното му вложение се превърнало в хиляда и четиридесет сребърни монети. Аз с удоволствие му препоръчах да продължи влога още дванадесет години, пресмятайки, че с натрупаните лихви влогът ще се увеличи до четири хиляди монети, а това е напълно достатъчно за спокойното посрещане на старостта.

Този пример е доста красноречив. Излиза, че дори доста скромно вложение носи след време добър доход. Защо човек да не се възползва от този начин за умножаване на богатства, дори той и да има стабилен доход от своя занаят?

Ще се осмеля да продължа разсъжденията по тази тема. Струва ми се, че един ден мъдрите хора ще помислят за това, да застраховат човека от смъртта при условие, че той прави редовни неголеми вноски приживе. Тогава, в случай, че напусне този свят, семейството и близките ще получат приличен доход. Такъв вариант ми изглежда в голяма степен примамлив, така че аз ви съветвам да приложите моята идея. Да се направи това сега е трудно, тук трябват усилията не на един човек, а на цяла компания. Застраховането трябва да стане също толкова стабилен елемент, колкото и царският трон. Но аз мисля, че ще дойде деня, когато идеята ще започне да работи и ще донесе процъфтяване на мнозина.

Но понеже ние живеем сега, а не в бъдеще, трябва да ползваме тези средства, които са достъпни сега. Ето защо аз ви препоръчвам да усвоите мъдростта, натрупана с години, и да се постараете за напредналата си възраст да осигурите себе си и своето семейство. Мизерстване на стари години при пълната неспособност за изкарване на доход може да бъде истинска трагедия.

— А сега чуйте и шестото правило за забогатяване.

Навреме осигурете достойната си старост и се погрижете за достойното съществуване на семейството.

Следва седмо последно правило.

Правило Пето

2010-06-25T10:50:00.004+03:00

ПРЕВЪРНЕТЕ СВОЕТО ЖИЛИЩЕ В ДОХОДНО ПРЕДПРИЯТИЕ

— Ние се съгласихме, че девет десети от доходите си човек отлага за да живее и се наслаждава на живота. Та затова, ако поне деветата част от тези средства се окаже доходно вложение, богатството ще расте още по-бързо! – Петият урок Аркад започнал с тези думи.

Повечето жители на Вавилон живеят със семействата си в бедни квартали. Те плащат на собствениците значителни наеми за жилища, които са принудени да обитават, и дори нямат възможност да направят градина, а децата са принудени да играят своите игри по прашните улици. Не може семейството да бъде щастливо в теснотия, без собствен дом, където е широко и чисто, в двора на който жените отглеждат не само цветя, но и полезни билки и култури.

На човека е приятно да яде смокини от своите дървета, да пие вино от собственото лозе. За човека е важно да има свой дом, с който може да се гордее, за благоустрояването на който да полага усилия. Ето защо препоръчвам на всеки мъж да придобие собствен покрив над главата, който би служил като сигурно укритие и за него, и за неговото семейство.

В това, да придобиеш собствен дом, няма нищо невъзможно за тези, които са поставили пред себе си такава цел. Нима не е проявил нашият велик цар мъдрост, значително разширявайки границите на Вавилон така, че по земите му да се разполагат красивите къщи на гражданите, при това и надостъпни цени?

Освен това, ще ви кажа, скъпи мои ученици, лихварите с радост дават назаем пари на тези, които желаят да ги вложат в купуването на къща и земя. Вие можете да се възползвате от заем, за да платите труда на каменоделеца и строителя, а спестеното от вас злато ще стане гаранция за вашата платежоспособност.

След като построите собствения си дом, вие ще се разплащате с кредитора, редовно плащайки уговорените суми така, както преди сте се разплащали със собственика на жилище. И тъй като всяко плащане ще намалява сумата на вашия дълг, след няколко години вие ще можете да се разплатите с него.

И тогава в душата ви ще се появи радост – вие ще станете собственик на имот, и ще плащате за него само данъци.

Жените ви по-често ще ходят до реката, за да перат одеждите ви, а връщайки се от реката ще донасят по един мях вода, за да поливат цъфтящата градина.

Станал собственик на жилище, човек открива за себе си много приятни неща. Освен това неговите разходи значително намаляват, и той може да насочи пари за задоволяване на желанията си. Ето ви и петото правило за забогатяване: Стани собственик на собствен дом.

Следва шесто правило...

Правило Четвърто

2010-06-24T10:18:00.004+03:00

ПАЗИ СВОЕТО БОГАТСТВО ОТ ЗАГУБИ

— Неуспехът обожава блясъка и сиянието. Златото, което е в кесията ви, се нуждае от сигурно опазване, иначе има опасност от изгубването му. Мъдростта е в това, да се научите да пазите скромните си спестявания, докато боговете ви наградят с голямо богатство, - с тези думи Аркад приветствал учениците си на четвъртия ден.

Всеки собственик на богатство рано или късно бива обземан от изкушението да вложи капитала си в съблазнителни проекти. Много често към това го подтикват приятелите му и роднините.

Основният принцип на всяко вложение – осигуряване на неговата сигурност. Струва ли си изкушението от сладки обещания за високи лихви, когато интересите на вложителя могат да пострадат? Разбира се, че не. Ще трябва да заплатите риска с капиталите си. Внимателно проучете перспективата на вложението, като проучите гаранциите за възвръщането на първоначалното вложение. Не позволявайте на романтичния блян за бързо умножаване на богатствата да ви излъже.

Преди да дадете пари назаем на когото и да било, уверете се в това, че заемателят е платежоспособен и репутацията му е неопетнена. Иначе вашето с труд спечелено богатство може да се окаже щедър подарък за недобросъвестен гешефтар.

Преди да влагате пари в едно или друго предприятие, щателно проучете възможните рискове, свързани с него.
Моето първо вложение стана за мен истинска трагедия. Натрупаните за една година пари, аз доверих на каменоделеца Азмур, който заминавайки надалечно пътешествие в Тира се съгласи да ми докара от редките скъпоценности на финикийците. Ние искахме да ги продадем и да разделим печалбата. Финикийците се оказали мошеници и продали на Азмур стъкълца. Така богатството ми отиде на вятъра. Днес, притежавайки по-голям жизнен опит, аз мога да кажа, че беше огромна грешка да доверя въпроса за покупка на скъпоценности на каменоделец. Ето защо аз ви съветвам да си извадите поука от неуспешния ми опит: не бъдете самоуверени, доверявайки спестяванията си на некомпетентни хора. Много по-добре е да се посъветвате с тези, които разбират от инвестиции. Такъв съвет с удоволствие ще ви дадат безплатно, а неговата ценност е напълно съпоставима със стойността на вашето богатство.

Ето че стигнахме и до четвъртото правило на богатството: щом кесията се напълни, трябва да я опазвате от възможните загуби. Опазвайте натрупаното, инвестирайки само в проекти, гарантиращите пълната безопасност на влога, неговота връщане всеки момент, а също и значителни лихви. Консултирайте се с компетентни хора. Следвайте съветите на тези, които са преуспели в изгодните вложения. Тяхната мъдрост ще предпази вашето злато от рискови инвестиции.

Следва пето правило...

Правило Трето

2010-06-23T09:38:00.006+03:00

УМНОЖАВАЙ БОГАТСТВОТО

— И ето че забелязвате, как вашата кесия започва да се пълни. Вече сте свикнали да заделяте десета част от спечеленото. Научихте се да контролирате разходите си. Сега вашата цел е да накарате натрупаното богатство да носи и доход.

Златото, което е в кесията, топли и успокоява душата, но това е мъртъв товар. Монетите, натрупани от спечеленото, са само първата крачка по пътя към богатството. А тези доходи, които те донесат, когато започнат да работят, вече ще са тухлите на вашето богатство – така се обърнал Аркад към учениците си на третия ден.

– Но как да накараме златото да работи? Първото ми вложение на капитала бе несполучливо, така че аз загубих всичките си спестявания. Тази история ще я разкажа по-късно.

Първият доход ми донесоха парите, които дадох назаем на майстора Агар. Той изработваше оръжие и веднъж годишно купуваше големи количества бронз, които идват от задморските страни. Нямайки достатъчен капитал за толкова значителни покупки, той често взимаше назаем от тези, които имат пари. Агар бе много достоен човек. Дълговете той винаги връщаше с лихва и навреме.

Всеки път, когато му давах назаем, парите ми се връщаха с печалба. Затова растеше не само моят капитал, но и неговата доходност. И това бе особено приятно. Искам да ви кажа, мои ученици, че богатството на човека не се измерва с количеството монети в неговата кесия. Богатството се определя от дохода, който носи то. А доходът е като златен поток, непрекъснато течащ към вашата кесия и каращ я да набъбва. Точно към това трябва да се стреми всеки човек. Доходите трябва да растат, независимо от това, дали работите или пътешествате.

Аз придобих огромен доход. Толкова огромен, че сега ме наричат най-богатият човек. Заемите, които давах на Агар, станаха първите ми опити за печеливши вложения. Натрупвайки мъдрост, аз започнах да давам назаем още по-големи суми. Толкова по-широк ставаше златният поток, който се вливаше в моята кесия, и толкова повече желания аз можех да задоволя с неговата помощ. Както виждате, скромните ми печалби породиха цяла армия от златни роби, всеки от които работеше за мен и ми носеше още повече злато. Моето богатство е създадено от общия им труд.

Златото се множи бързо, само когато непрекъснато работи. Ще ви дам прост пример: един фермер, като му се родил първия син, дал десет сребърни монети на лихваря и го помолил да пази парите с начисляване на лихви двадесет години. Лихварят се съгласил, отбелязвайки, че лихвата по влога ще бъде една четвърта от стойността на монетите за всеки четири години. Уговорили са се, че лихвите ще бъдат изплатени заедно с връщането на главницата.

Когато синът му станал на двадесет и една година, фермерът отново отишъл при лихваря да попита за монетите си. Лихварят обяснил, че заедно с лихвите първоначалният влог се увеличил до тридесет и една монета. Фермерът останал много доволен и, тъй като на сина му още не му трябвали пари, ги оставил при лихваря. Към момента, когато синът му станал на петдесет, фермерът вече починал, а лихварят върнал на неговия син сто шестдесет и седем сребърни монети.

По такъв начин, за петдесет години влогът на фермера се увеличил почти седемнадесет пъти.

Ето ви и третото правило за забогатяване: всяка монета трябва да работи и да носи постоянен доход, който, като непресъхващо поточе, да се влива във вашата кесия.

Следва четвърто правило...

Правило Второ

2010-06-22T10:08:00.006+03:00

КОНТРОЛИРАЙТЕ СВОИТЕ РАЗХОДИ

— Ученици мои, някои от вас ми задават въпроса: «Как може човек да заделя десетата част от изкараното, ако не му стигат и десетте монети за това, да задоволява най-насъщните си нужди?» - така се обърнал към учениците си Аркад на втория ден от обучението. – Кои от вас вчера са имали тънки кесии?

— Всички ние, — отговорил класа.

— Но пък печелите всички различно. Някой печели повече, някой по-малко. Някой има по-голямо семейство. Но кесиите на всички ви се оказаха еднакво празни.

И сега аз ще ви открия още една истина: това, което ние наричаме «насъщни нужди», ще расте право пропорционално на нашите доходи дотогава, докато ние не се възпротивим на този ред на нещата. Не бива да бъркате насъщните нужди със своите желания. Всеки от вас, заедно със семействата си, имате повече желания, отколкото пари. Затова, колкото пари и да похарчите, вие все пак няма да можете да задоволите всичките си желания. Много от тях пак ще си останат само желания.

Всеки човек има повече желания, отколкото той е в състояние да задоволи. Вие си мислите, че аз, с цялото си богатство, мога да изпълня всяко свое желание? Грешите. Аз не мога да върна времето назад. И не мога да си върна някогашната физическа сила. Вече не мога да понеса далечните пътешествия. Ограничен съм в храната, както и в развлеченията и удоволствията. Мога да ви кажа, че човешките желания растат също толкова бързо, както растат бурените в полето. Имате голямо количество желания, но можете да задоволите далеч не всичките.

Внимателно проучете своите навици. И със сигурност ще разберете, че редица разходи могат да бъдат без ущърб съкратени или напълно премахнати. Вашето мото в живота трябва да стане абсолютната сигурност в това, че всяка монета е похарчена ненапразно. Затова направете списък на потребностите си, за задоволяването на които сте готови да харчите пари. Изберете първостепенните и жизнено необходимите задачи, за решаването на които ще стигнат девет десети от вашия доход. Останалите зачеркнете и ги считайте за част от голямото множество неизпълними желания, за които не трябва да съжалявате.

Направете бюджет за задоволяването на насъщните си нужди. Но в никакъв случай не посягайте върху десетата част от вашия доход, която заделяте. Нека вашето най-голямо желание бъде пълненето на кесията. Непрекъснато работете върху бюджета си, като го коригирате според промените на доходите.
Направете така, че вашият бюджет да стане вашият главен помощник в пълненето на кесията.

И тук един от учениците, облечен в позлатени дрехи, станал и казал:

— Аз съм свободен човек. И мисля, че имам право да се наслаждавам на всичките радости на живота. Затова аз протестирам срещу това, да ставам роб на бюджета, който ще ми диктува, колко и за какво трябва да харча. Та нали от това животът ми ще стане скучен и унил, а самият аз ще се превърна в безмозъчно магаре, натоварено с тежък товар.

На което Аркад му отговорил:

— Приятелю мой, кой, според теб, трябва да определя твоя бюджет?

— Самият аз, — отговорил протестиращият ученик.

— Тогава да предположим, че магарето само определя своя бюджет. Дали в този случай то ще се натовари със скъпоценности, килими и златни кюлчета? Не, то, по-скоро ще се нагърби със сено и зърно, че и мях с вода ще си метне отгоре. Целта на бюджета – да помогне за пълненето на кесията ти. И за това да се изяснят жизненоважните нужди и другите желания. Бюджетът ще ти помогне да разбереш, кои от желанията ти наистина са разумни, и кои не бива да се взимат под внимание. Като лъч светлина в тъмна пещера, бюджетът ще осветли дупките в твоя бюджет и ще ти помогне да ги затвориш. А и ще ти позволи да контролираш разходите си, насочвайки ги за оправдани цели.

Ето че стигнахме и до второто правило на забогатяването.

Планирайте бюджета си така, че парите да стигат за необходимите нужди, удоволствия и достойни желания, но при това разходите да не превишават девет десети от доходите.

Следва трето правило...

Правило Първо

2010-06-20T22:32:00.009+03:00

ЗАПОЧНЕТЕ ДА ПЪЛНИТЕ СВОЯТА КЕСИЯ

Аркад се обърнал към замисления мъж, седящ на втория ред:

— Приятелю мой, кажи, какъв занаят владееш?

— Аз работя като писар, — отговорил слушателят, — правя записи върху глинени плочки.

— Точно от този занаят аз спечелих първите си медни грошове. Затова и на теб нищо не ти пречи да се възползваш от възможността да забогатееш.

След това той се обърнал към румения мъж, седящ малко по-назад.

— Кажи, ти с какво изкарваш прехраната си?

— Аз съм месар, - отговорил руменият. – Аз купувам от селяните кози, коля ги и продавам месото им на домакините, а кожите на обущарите.

— Ето че и ти имаш възможност да печелиш пари, тъй че и на теб нищо не ти пречи да забогатееш.

Така продължил Аркад, питайки всекиго, с какво те изкарват прехраната си. Когато допитването приключило, той казал:

— Сега вие виждате, че има много занаяти, които позволяват на човека да печели пари. Всеки от тях е златното поточе, от което можете да направите отбивка така, че част от златото да тече във вашата кесия. Според вашето умение и способностите потокът на златото може да бъде голям или малък. Съгласни ли сте?

Седящите в залата дружно се съгласили с него.

— В такъв случай не е ли разумно да започнете да строите вашето богатство, основано върху този източник на доход, който има всеки от вас?

И с това се съгласили неговите ученици. След това Аркад се обърнал към скромния мъж, който казал, че е търговец на яйца.

— Представи си, че имаш една кошница, в която ти всяка сутрин поставяш по десет яйца, а вечер взимаш от нея девет. Какво ще се случи след време?

— Тя ще се препълни.

— Защо?

— Защото всеки ден аз поставям в нея с едно яйце повече, отколкото взимам.

Тогава Аркад се обърнал с усмивка към цялата зала.

— Някой от вас има ли тънка кесия? Поначало слушателите изглеждали озадачени. Но след това се разсмели. И всички заедно извадили кесиите си, размахвайки ги във въздуха.

— Добре, — продължил Аркад. — А сега аз ще ви открия първото правило на забогатяването. Правете същото, което препоръчах на търговеца с яйца.

От десетте монети, които пускате в кесиите си, вадете само девет, които ще харчите за нуждите си. Тънката кесия веднага ще започне да дебелее, и вие скоро ще усетите приятната тежест в ръцете си, което ще ви донесе невероятно удовлетворение.

Не ви съветвам да се присмивате на думите ми, колкото и прости да ви се струват. Истината винаги е проста. Аз ви казах вече, че ще споделя с вас тайната на моето богатство. И така: то започна от прости неща. Моята кесия беше празна, и аз я ненавиждах, защото тя не можеше да задоволи желанията ми. Но щом аз започнах да взимам от кесията девет десети от това, което пусках в нея, тя започна да се пълни. Същото ще се случи и с вашите кесии.

А сега аз ще ви разкажа за нещо странно, което за мен до ден днешен остава загадка. Щом започнах да харча за нуждите си девет десети от спечеленото, аз забелязах, че тази сума е напълно достатъчна. Не се чувствах от това по-беден. И дори ми се стори, че изкарването на пари е станало по-лесно. Сигурно в това има полза, смисъл. Излиза, че златото се насочва към кесията, която никога не остава празна.

Кои желания ви обземат най-силно? Може би това е желанието ежедневно да задоволявате своите потребности, придобивайки скъпоценности, разкошни дрехи, вкусна храна – това, което бързо преминава и се забравя? Или пък ви трябват значителни придобивки – злато, земи, стада, търговия, доходни предприятия? Монетите, които вадите всеки ден от кесията, носят първото. Монетите, оставени в кесията, ще донесат последното.

И така, ученици мои, запомнете първото правило на забогатяването:

«От всеки десет монети, пуснати в кесията, харчете само девет».

Обсъдете това помежду си. Ако някой докаже, че аз греша, кажете ми го утре, когато се срещнем отново.

Следва второ правило...

Седемте правила на забогатяването

2010-06-20T19:40:00.011+03:00

ЧАСТ ОТ СПЕЧЕЛЕНОТО ОТ ТЕБ, ПО ПРАВО ПРИНАДЛЕЖИ НА ТЕБ

Славата на Вавилон не угасва с годините. Изминаха векове, но ние и до днес говорим за него като за най-богатият от градовете, а неговите съкровища както и преди възбуждат въображението.

И все пак това не винаги е било така. Богатствата на Вавилон са резултат на мъдростта на неговите жители. Те първи открили тайните на процъфтяването.

Когато великият цар Саргон се завърнал във Вавилон, разбивайки враговете си, той се сблъскал със сериозна ситуация. Съветникът му така обяснил нещата:

— Ваше величество, вие осигурихте на хората дълги години процъфтяване, заповядвайки строителството на грандиозните напоителни канали, големи храмове в чест на боговете. Но сега, когато тези постройки са завършени, хората нямат с какво да се издържат. Работниците останаха без работа. Търговците нямат купувачи. Селяните не могат да продадат стоките си. Хората нямат злато, за да си купуват храна.

— Но къде е отишло златото, което сме похарчили за всички тези строежи? — попитал царят.

— Боя се, че то е в джобовете на неколцина най-богати хора на нашия град, - отговорил съветникът. – То се е просмукало през пръстите на нашите жители, като козе мляко през гевгир. А сега, когато потокът му свърши, мнозина просто няма с какво да се хранят.

Царят се замислил. След това попитал:

— Как успя шепа хора да завладеят цялото злато?

— Просто те са знаели как да го направят, - отговорил съветникът. – Не може да се обвинява човек, успял в делата си, само за това, че знае тайните на успеха. Точно така, както е незаконно да отнемеш честно спечеленото, за да го дадеш на тези, които не знаят да печелят.

— Но тогава защо всички ние да не се научим да печелим злато и да не станем богати и щастливи?

— Това е напълно възможно, ваше величество. Но кой да ни научи на това? Разбира се, не и свещениците, защото те самите не знаят, как се правят пари.

— Кой в нашия град знае най-добре, как се става богат? – попитал царят.

— Във вашия въпрос е скрит отговора, ваше величество. Кой във Вавилон притежава най-голямо богатство?

— Вярно мислиш, мъдрият ми съветнико. Най-богатият човек сред нас е Аркад. Доведи го утре при мен. На другия ден, както наредил царят, Аркад се явил пред него – строен и прав, въпреки седемдесетте си години.

— Аркад, — обърнал се към него царят, — истина ли е това, че си най-богатият човек във Вавилон?

— Така се говори, ваше величество.

— Но как си успял да го постигнеш?

— Аз съумях да използвам своя шанс, а това е позволено на всеки гражданин.

— Ти не си ли имал начален капитал?

— Само огромното желание да забогатея. И освен това — нищо повече.

— Аркад, — продължил царят, — нашият град се озова в тежко положение, понеже само неколцина знаят тайната на богатството и затова са завладели цялото злато, докато основната маса жители, които не познават пътищата към успеха и процъфтяването са обречени да мизерстват. Моето единствено желание е Вавилон да стане най-богатият град на света. А това е възможно само при условие, че всичките му жители станат богати. Затова ние трябва да научим хората да правят пари. Кажи ми, Аркад, има ли някаква тайна в това? Може ли да бъдат научени другите на това?

— Това е възможно, ваше величество. Това, което е известно на един човек, може да бъде предадено и на други. Очите на царя блеснали.

— Аркад, твоите думи ми топлят душата. Можеш ли ти да се захванеш с тази задача? Съгласен ли си да обучиш хора, които ще продължат да разпространяват твоите знания?

Аркад склонил главата си в знак на съгласие и казал:

— Аз съм слугата на вашето величество. И с радост ще споделя всичко, което знам, с другите, ако това донесе слава на моя цар. Заповядайте на вашия съветник да организира клас от сто ученици, и аз ще ги науча на седемте правила на забогатяването, с помощта на които аз превърнах празната си кесия в дебела.

След две седмици, по нареждане на царя, първите сто ученика се събрали в голямата зала на Храма на Знанията, насядали в полукръг. Аркад седнал да малко столче, върху който имало лампа, излъчваща тайнствени благовония.

— Виж, ето го най-богатият човек във Вавилон, - прошепнал единият от студентите и побутнал с лакът съседа си, когато Аркад станал от мястото си. – Пък на пръв поглед е обикновен човек.

— Изпълнявайки свещената воля на нашия цар, - започнал Аркад, - аз заставам пред вас. Някога аз бях беден юноша, страстно мечтаещ да забогатее, и ето аз придобих знания, които ми позволиха да достигна тази цел. Сега съм готов да споделя с вас всичко, което знам.

Моето богатство започна от нулата. Аз нямах никакви предимства пред останалите жители на Вавилон. Първата ми спестовна касичка бе моята изтрита и празна кесия. Нейната безполезна празнота предизвикаше у мен отвращение. Аз мечтаех за това, тя да стане дебела и тежка, златните монети да подрънкват мелодично в нея. Затова аз започнах да търся лек срещу тънката си кесия. И открих седемте правила на забогатяването. На вас, събралите се в тази зала, аз ще ги кажа. Тях ги препоръчвам на всеки, който мечтае да забогатее.

Всеки ден от седмицата аз ще разкривам ново правило. Слушайте внимателно. Спорете с мен. Обсъждайте един с друг. Щателно усвоявайте получените знания, защото те ще станат семената на богатството, което ще можете да пуснете в своите кесии.

Най-напред всеки от вас трябва да изгради собствено състояние. Щом овладеете това изкуство напълно, ще можете да предавате опита си на другите. С обикновени примери аз ще ви уча на това, как да направите своята кесия дебела. Това е първата крачка по пътя към богатството и не е възможно напредването по този път, ако не можеш да преодолееш първото стъпало.

Следва по едно правило за всеки ден от седмицата. ;-)

***

2010-06-14T23:49:00.003+03:00

Четирима индуси стояли в една джамия в очакване да започне молитвата и почтително мълчали. Когато влязъл свещеникът, един от индусите му прошепнал:

„Все пак, имаш ли подтик отвътре да започнеш молитвата?"

Чувайки това, вторият индус отбелязал:

„Хей, ти говориш в момент, когато трябва да се мълчи, така че твоята молитва ще е просто формална."

Третият индус с кисело изражение на лицето отбелязал:

„Спри да го критикуваш, а какво правиш ти? Току-що ти също наруши мълчанието."

Тогава четвъртият индус благочестиво се обадил:

„Благодаря Ти, Боже, че единствено аз не допуснах грешката да говоря."

Днес е прекрасен ден...

2010-05-25T09:19:00.003+03:00

Едно сляпо момче седеше на стъпалата пред една сграда с шапка пред себе си. То държеше табела с надпис: “Моля помогнете! Аз съм сляп.”

В шапката имаше само няколко монети.

По улицата вървеше един човек. Той извади няколко монети от джоба си и ги пусна в шапката. След това мъжът взе табелата, завъртя я и написа няколко думи и се отдалечи.

Много скоро шапката започна да се пълни с монети. Повече хора започнаха да оставят пари на сляпото момче.

Същият следобед мъжът, който беше сменил табелата се върна, за да види как вървят нещата. Момчето го разпозна по стъпките и го попита:

- Нали вие сте човека, който тази сутрин смени моята табела? Какво написахте?

Мъжът отговорил:

- Аз просто написах истината. Написах това, което и ти беше написал, но по друг начин.

Това, което мъжът беше написал на табелата гласеше:

“ДНЕС Е ПРЕКРАСЕН ДЕН, НО АЗ НЕ МОГА ДА ГО ВИДЯ.”

Мислите ли, че първата и втората табела казват едно и също нещо? Естествено и двете табели казват на хората, че момчето е сляпо. Но първата просто те кара да помогнеш, като оставиш пари в шапката. А втората казва на хората, че те могат да се насладят на прекрасния ден, но момчето няма да може, защото е сляпо.

Понякога е нужно съвсем малко, за да се замислим и оценим даровете, които имаме, но които често приемаме за даденост. Научи се да благодариш за даровете в живота си!

Спомняй си за тези, които имат по-малко и помагай с каквото можеш...

Историята на Тадж Махал

2010-05-21T20:59:00.005+03:00

Шах Джахан /истинското му име е принц Курам/ е бил наследник на Тимур хан и Чингиз хан - видни монголски завоеватели на своето време. По нормите на Корана, принц Курам се жени много млад.

Легендата разказва, че по време на един панаир за Нова година обаче, принц Курам срещнал своята единствена голяма и истинска любов, а имeнно принцеса Аджурманд Бано Бегум, която след възкачването на принц Курам на престола се коронува с името Мумтаз Махал. Двамата се влюбили безумно, но заради ранната възраст на принцесата, трябвало да чакат 4 години, докато сватбата се осъществи по всички правила и предписания на свещената книга.

Принц Курам и принцеса Аджурманд се женят на пищна церемония пред очите на цялата Монголска империя. Бракът им предизвиква бурни дебати, тъй като след церемонията, принц Курам буквално зарязва полагащия му се харем и се отдава изцяло и предано на втората си жена. Мумтаз Махал от своя страна също била много силно привързана към съпруга си. Тя пътувала с него навсякъде, и била неговия най- доверен съветник, както и най-верният му поддръжник във всички начинания. Благодарение на нейната проницателност и гъвкави реакции принцът успял да избегне и превъзмогне много политически интриги , дори спадове, а в същото време изживял и много възходи. Мумтаз Махал била единственият човек, на когото можел да разчита в сложната атмосфера на конспирации в императорския двор и тя никога не го подвела. Всъщност днес името на Мумтаз Махал в Индия се свързва с респект, възхищение и признателност за абсолютно безрезервната й обич и подкрепа към съпруга си.

Двамата живеят заедно 19 години. През това време тя ражда на съпруга си 14 деца, от които само 7 оцеляват. От друга жена той нямал /и не искал/ деца, което било абсолютна революция за времето си.

Принцът идва на власт след смъртта на баща си и след поредица битки между претендентите за трона. През 1628 г. той влиза триумфално в столицата Агра - вече като император и приема името Шах Джахан. Три години по-късно обаче щастието му е помрачено, тъй като заради тежкото раждане на 14-тото им дете Мумтаз Махал починала.

Смъртта й напълно съкрушава Шах Джахан, а в легендата дори се говори, че само за една нощ императорът побелял. Следват цели две години траур. Той престанал дори да се храни и се лишил от всички удоволствия, които му напомняли за любимата жена. И единственото, което имал желание да направи е да увековечи любовта си към Мумтаз Махал завинаги. Точно тази била причината за построяването на гробницата.

Шах Джахан имал слабост към лукса, рисуването, скъпоценните камъни и красотата във всичките й форми. Тези негови страсти оказват голямо влияние върху дизайна на храма. Императорът искал да построи гробница, която да зашемети целия свят. Искал тя да е точно толкова великолепна и красива, колкото съпругата му и тяхната любов. Построява я на един от завоите на река Джамуна- място, което се вижда в цялата си прелест от прозореца на собствените му покои. Императорът сключва сделка с един благородник, на който принадлежало това място като му дава огромен палат в замяна на това парче земя.

Отличителният белег на "Тадж Махал" е всъщност неговата симетрия. Били повикани само най-добрите майстори строители, зидари, инкрустатори, инженери, дизайнери и математици от цяла Индия. Шах Джахан искал всичко да бъде перфектно и самият той дейно участвал в изграждането и дизайна му. Това било единственото нещо, което поддържало духа му жив след смъртта на съпругата му.

Храмът е изграден основно от мрамор и слонова кост. В тях са инкрустирани множество скъпоценни камъни - аметист, яспис , оникс. Главният вход е направен от червен пясъчен камък, а върху него са изписани стихове от Корана. Туристите обаче влизат от другата страна на храма - откъм градската порта. Пред входа има базар, откъдето можеш да си купиш всякакви сувенири за спомен. Особено атрактивна гледка е "Градината на Рая", която заобикаля сградата. Тя е разчертана на геометрични форми също като във Версай с воден басейн, в който самата сграда се отразява по един особено живописен начин особено пък по изгрев и залез слънце е нещо разкошно!!!

Вътре в храма инкрустацията е още по-пищна. Осветлението е слабо и придава някаква загадъчност. Усещането е много специфично и трудно може да се опише с думи. То просто трябва да се види, понеже носи голям заряд емоционален заряд в себе си.

Шах Джахан е погребан до Мумтаз Махал през 1666 г. Осем години преди това той е свален от трона от един от синовете си . Наследникът затворил баща си в кралския му апартамент в Агра форт. Оттам през реката шах Джахан от сутрин до вечер съзерцавал Тадж Махал, където било останало сърцето му. Сега дворецът на императорът е превърнат в музей и туристите имат тая възможност да погледнат от същото място към гробницата.

Най-красив Тадж Махал е по изгерв или залез слънце , тогава е и най-романтично. В Индия от край време вярват, че преди сватбата младоженците е задължително да посетят храма, защото има положително влияние и носи късмет на брака.

От "Ако искаш" на Георги Минчев

Принципи на щастието

2010-05-10T23:45:00.002+03:00

1-ви принцип на щастието (по Н.Д.Уолш):
Сложете край на Теологията на отделянето - никой и нищо не е отделено, ние взаимно се извисяваме, за да може всички един подир друг да се чувстваме щастливи.

2-ри : Останете във връзка с истинската си същност. Вашата ежедневна задача не е толкова трудна - просто помнете истинската си същност. Съхранете я във всяка ситуация, която я отрича. Пресътворете същността си, въпреки всяка покана на живота да останете там, където се намирате

3-ти: Дайте на другите преживяванията, към които се стремите. Каквото искате да преживеете, накарайте другите да изпитат същото.

4-ти: Живеем в илюзорен свят. Ние създаваме илюзията. Стремете се да не се изгубите в нея. Забавлявайте се! От вас зависи начина, по който възприемате всичко.

5-ти: Вие не сте вашата "история", вашата представа за себе си, а в решението, което взимаме за себе си и за другите. Щастието е в създаването, а не в реагирането.

6-ти: Имайте предпочитания вместо пристрастия. Когато сте пристрастени към нещо, отсъствието му е причина да загубите вашето щастие.

7-ми: Откривайте съвършенството. Вие сте цял, завършен и съвършен точно такъв, какъвто сте.

8-ми: Прескочете драмата. Не се хвърляйте да реагирате още при първата проява на отрицателната енергия. А ако тя е задължителното предизвикателство, предшестващо успеха, през което трябва неутрално да преминете?

9-ти: Разберете тъгата. Има разлика между тъга и нещастие. Докато тъгувате, можете да сте щастлив.

10-ти: Престанете да спорите с живота. До голяма степен липсата на щастие в живота ни се дължи на нашите преценки. Най-интересната особеност на човешката преценка е, че хората дори не използват обективна мярка, която да обоснове присъдите им.

11-ти: Откажете се от всички очаквания. Забравете как според вас "трябва" да стоят нещата. Не очаквайте нищо и вземайте каквото получавате. Приемайте онова, което се появи. Обичайте го такова, каквото е.

12-ти: Изпитвайте състрадание към себе си. Не обвинявайте себе си за всяко отрицателно преживяване, с което можете да се сблъскате (дори да усещате, че си го "заслужавате" или че "сами сте си го навлекли" - всъщност най-вече ако се чувствате така). Всяка секунда животът ви започва от начало, така че не се съдете твърде строго.

13-ти: Изказвайте своята истина още в мига, в който я узнаете. Стремете се да живеете истински, да бъдете напълно себе си, защото ако изразявате същността си само наполовина, ако ви познават само наполовина, ако се изявявате само наполовина , то нещастието ви е гарантирано.

14-ти: Наблюдавайте енергиите, уловете вибрациите. Чувството е езикът на душата. Създайте резонанс между онова, което е вътре във вас и онова, което е извън вас. Дрехите, които обличате, храната, с която се храните, думите, които използвате - усетете дали са подходящи за вас в момента. Ако някой човек или ситуация не ви съответстват, махнете се оттам.

15-ти: Усмихвайте се. Всеки ден се усмихвайте поне по 5 пъти просто ей така. А когато имате причина, на всяка цена се постарайте веднага да се усмихнете широко.

16-ти: Пейте! Пейте под душа всяка сутрин. Пейте в колата. Пейте тихичко в ухото на любимия. Пейте на глас в парка. И вижте как мястото ще грейне.. Вижте как ще се появят усмивки. Смятате ли, че някой може да устои на човек, който пее? Смятате ли, че светът може да му устои?

17-ти: Знайте какво да правите, когато нещата са наистина зле. Не се съпротивлявайте на случващото се. Благословете го. Приемете и получете енергията, защо едва тогава можете да се излекувате. Не можете да излекувате онова, което не владеете. Трябва да овладеете преживяванията си, да ги приемете, да се отнесете към тях с любящо внимание, да ги благословите и да ги изпратите по пътя им.

Предоставено от Борислав Македонски. Благодаря! :-)

Битките в живота

2010-05-09T10:38:00.003+03:00

Един цар имал един единствен син - смел, сръчен и умен. Когато младият принц завършил учението си, баща му го пратил при един стар мъдрец да усъвършенства познанията си за живота.

- Посъветвай ме как да премина по Пътя на живота - казал младежът.

- Думите ми ще се заличат като стъпки в пясъка – отвърнал мъдрецът. Вместо това, ще ти дам някои насоки. По пътя си ще се изправиш пред три врати. Прочети това, което е написано на всяка от тях. Ще почувстваш неудържимо желание да изпълниш указанията. Не се противи на това желание, иначе ще бъдеш осъден да изживяваш отново и отново това, което искаш да избягаш. Нищо повече не мога да ти кажа. Трябва ти сам да го усетиш със сърцето и плътта си. А сега върви. Следвай пътя пред теб.

Старият мъдрец изчезнал, а принцът поел по Пътя на живота. Скоро се озовал пред голяма врата, на която пишело:
„ПРОМЕНИ СВЕТА”

- Точно това смятах да направя - рекъл си младежът. Истината е, че някои неща ми харесват в този свят, но пък други не са никак по вкуса ми.

И той се впуснал в първата си битка. Неговият идеал, неговата решимост и неговият устрем го подтиквали да воюва, да предприема, да завладява, да моделира действителността според волята си. Изпитал удоволствието и опиянението на завоевателя, но не и покой в Душата си. Променил доста неща, но много други не успял.

Минали години.

Един ден той срещнал стария мъдрец, който го попитал:

- Какво научи по Пътя?

- Научих се – отвърнал принцът – да разграничавам онова, което е в моя власт, от онова, което не е; да разграничавам това, което зависи от мен, от другото, което не зависи.

- Хубаво - рекъл старецът. – Използвай силата си, за да влияеш върху нещата, които зависят от теб. Забрави за онези, които се изплъзват от властта си.

И изчезнал.

Малко след това принцът намерил втората врата. На нея пишело:

„ПРОМЕНИ ДРУГИТЕ”

- Това си и мислех – си рекъл той. Другите са извор на удоволствие и радост, но също така и на болка и горчивина.

И той въстанал срещу онова, което не го удовлетворявало и го дразнело у себеподобните му. Направил всичко възможно да промени характера им и да изкорени недостатъците им. Това била втората му битка.
Минали години.

Един ден, когато принцът вече започнал дълбоко да се съмнява в резултата от опитите си да промени другите, мъдрецът пак се появил и го запитал:

- Какво научи по Пътя?

- Научих, - отвърнал принцът, - че другите не са причината, нито на извора на радостта и скърбите ми, на моето удовлетворение или разочарование. Те просто са предлог и възможност моите чувства да се проявят. Но чувствата ми се раждат в мен самия.

- Имаш право – съгласил се мъдрецът. С това, което събуждат в теб, другите ти дават възможност да опознаеш себе си. Бъди признателен на тези, които будят в теб радост и удоволствие. Благодари също така и на онези, които те карат да изпиташ разочарование и страдание, защото чрез тях Животът те учи на онова, което още не си усвоил и от което ще имаш нужда, за да извървиш пътя си.

Казал старецът тези думи и изчезнал.

След това принцът достигнал до третата врата, на която пишело:

„ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ”

- Да – помислил принцът. Ако наистина у мен се корени причината за всичките ми проблеми, това е единственото, което ми остава да направя.

И започнал третата си битка. Направил всичко възможно да подобри характера си, да изкорени недостатъците си, да промени това, което не харесвал в себе си и всичко, което не отговаряло на неговия идеал.

Дълги години водил той тази битка, пожънал успехи, но срещнал и съпротива, претърпял поражения. Когато отново срещнал мъдреца, трябвало да отговори на все същия въпрос:

- Какво научи по пътя?

- Научих, - отвърнал принцът, - че у нас има неща, които можем да променим, но също така и такива, които оказват съпротива и които така и не успяваме да пречупим.

- Добре – казал старият мъдрец.

- Да – продължил принцът, но започвам да се уморявам от тези вечни битки с всичко, с всички, със себе си. Никога ли няма да има край? Кога най-после ще намеря покой? Толкова искам да прекратя борбата, да зарежа всичко, да си отдъхна!

- Точно това е следващата ти цел – съобщил му мъдрецът. Но преди да продължиш напред, обърни се да погледнеш изминатия път.

Казал това и изчезнал.

Принцът погледнал назад и забелязал, че третата врата има надпис и от обратната си страна! Надписът гласял:

„ПРИЕМИ СЕБЕ СИ”

Принцът се учудил, че не е видял надписа по-рано.

- Явно, когато се хвърля в битка, човек е заслепен – казал си той.

Принцът видял също така разпилени на земята всички онези неща, с които се бил преборил в себе си: недостатъците си, слабите си страни, страховете си, ограниченията си, всичките си стари демони. И се научил да ги познава, да ги приема, дори да ги обича. Научил се да обича себе си, без да се сравнява с другите, без да се осъжда и порицава.

Тогава срещнал отново мъдреца, който му задал обичайния въпрос:

- Какво научи по Пътя?

- Научих, - отвърнал принцът, - че да мразиш или да отхвърляш част от себе си означава да се осъдиш на вечно несъгласие със самия себе си. Научих се да се приемам такъв, какъвто съм – напълно и безусловно.

- Добре – казал мъдрецът. Усвоил си Първата Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през Третата врата.

- Едва преминал през третата врата, принцът видял в далечината задната страна на втората и прочел:

„ПРИЕМИ ДРУГИТЕ”

Около себе си той видял хората, които срещнал по пътя. Тези, които обичал, и онези, които мразел. Тези, които подкрепял, и онези срещу които се борил. Но за свое голямо учудване, той вече не бил в състояние да види недостатъците и грешките им, които някога толкова го дразнели и които искал да изкорени.

Когато пак срещнал мъдреца, последният го попитал:

- Какво научи по Пътя?

- Научих, - отговорил принцът, - че откакто съм в съгласие със себе си, вече няма в какво да упрекна и другите, а няма и защо да са страхувам от тях. Научих се да приемам и обичам другите напълно и безусловно.- Добре – казал мъдрецът. – Това е Втората Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през втората врата.

От другата страна принцът забелязал обратната страна на първата врата. Там пишело:

„ПРИЕМИ СВЕТА”

- Странно, как не съм видял този надпис още от първия път – зачудил се принцът.

Той се огледал и видял около себе си света, който по-рано искал да завладее, да преобрази, да промени. Бил стъписан от блясъка и красотата на всичко в него. От неговото съвършенство. А това си бил все същият свят… Светът ли се бил променил, или неговият поглед?

- Какво научи по Пътя? – попитал го мъдреца при следващата им среща.

- Научих – отвърнал принцът, че светът е огледало на Душата ми. Че душата ми не вижда света, а собственото си отражение в него. Когато е радостна, и светът й се струва весел. Когато нещо й тежи, светът й изглежда тъжен. Но сам по себе си светът не е нито весел, нито тъжен. Той просто е тук, съществува – и това е всичко. Не той ме измъчваше, а представата, която имах за него. Научих се да го приемам, без да го осъждам – напълно и безусловно.- Това е Третата мъдрост – казал старият мъдрец. – Ето, че вече си в съгласие със себе си, с другите и със Света.

Чувство за безметежно спокойствие, ведрост и пълнота завладели принца. Той усетил как се потапя в Тишината.

- Сега си готов да преминеш отново през последния праг – рекъл мъдрецът, - този на прехода от Тишината на Пълнотата към Пълнотата на Тишината.

И старецът изчезнал....

Децата били сами

2010-04-30T23:33:00.004+03:00

Майката излязла рано сутринта и оставила децата на грижите на Марина - осемнайсетгодишно момиче, което понякога наемала за определени часове, за да се грижи за тях в замяна на няколко песос.

Откакто починал бащата, времената станали твърде трудни за семейството, жената не можела да рискува работата си, като отсъства всеки път, щом бабата се разболеела или била извън града.

Когато годеникът на Марина позвънил, за да я покани на разходка с новата си кола, тя не се двоумила дълго. Така или иначе, децата спели редовния си следобеден сън и нямало да се събудят преди пет.

Щом чула клаксона, грабнала чантата си и изключила телефона. Погрижила се да заключи вратата на детската стая и прибрала ключа в джоба си. Не искала да рискува Панчо да се събуди и да слезе по стълбите да я търси, защото в края на краищата бил само на шест години и можел да падне и да се удари по невнимание. Освен това, казала си, ако се случело нещо такова, как щяла да обясни на майката, че детето не я е намерило?

Може би било късо съединение във включения телевизор, в някоя от лампите в хола или искра от камината; във всеки случай, когато завесите пламнали, огънят бързо стигнал до дървената стълба, водеща към спалните.

Събудила го кашлицата на бебето, предизвикана от дима, който се процеждал изпод вратата. Без да му мисли, Панчо скочил от леглото и натиснал резето, за да отвори вратата, но не успял.

Ако я бил отворил, той и няколкомесечното му братче щели да бъдат погълнати от пламъците за няколко минути.

Панчо започнал да вика Марина, но никой не отговорил на зова му за помощ. Така че се втурнал към телефона в стаята (знаел как да набира номера на майка си), но той нямал сигнал.

Панчо разбрал, че трябва да измъкне братчето си оттам. Опитал да отвори прозореца, който гледал към външния корниз, но било невъзможно за малките му ръце да освободят предпазителя, а и дори да успеел, след това щяло да се наложи да отстрани телената мрежа, която родителите му поставили за безопасност.

Когато пожарникарите приключили с гасенето на огъня, всички говорели само за едно: как това толкова малко дете е успяло да счупи само с една закачалка стъклото и след това решетката?

Как успяло да понесе бебето в раница?

Как успяло да се придвижи по корниза и да се спусне по дървото с този товар?

Как успяло да спаси живота си и този на братчето си?

Възрастният началник на пожарникарите, човек мъдър и уважаван, им дал отговора:

- Малкият Панчо е бил сам.... Не е имало кой да му каже, че няма да успее.

Наровете

2010-04-29T21:36:00.003+03:00

Ибрахим Бин Адам, принцът на Корасан, се отказал от царството си, за да води живот на беден странстващ суфи. Известно време той изкарвал прехраната си като градинар.

Човекът, при когото работел, притежавал го¬ляма градина с много овощни дръвчета.

Поддържането й било трудна работа, но Ибрахим бил много доволен от това скромно занимание, което му позволявало да бъде близо до природата и му давало време да размишлява за този, който е създал цветята и дърветата, както и всичко във Вселената.

Един ден, след като работил известно време, собственикът го попитал:

- Кой от плодовете расте в момен¬та в най-голямо изобилие?

- Господине, сега е сезонът на наровете - отвърнал Ибрахим, - и затова дръвчетата от този вид са отрупани с плодове и цвят.

На Ибрахим било заръчано да донесе няколко зрели нара, за да ги опита собственикът. Като откъснал онези плодове, които изглеждали розови и узрели, той ги наредил в една кошница и ги занесъл, както му било наредено. Когато обаче собственикът ги опитал, всички те се оказали кисели. Затова той повикал при себе си Ибрахим и му се скарал.

- Как посмя да ми донесеш това! Аз исках да ям нарове, а ти си ми набрал тези кисели плодове! Няма ли сладки нарове в градината ми?

Ибрахим останал спокоен. Той учтиво се извинил, че плодовете са кисели.

- Господарю, истината е, че външността често може да ни подведе. Само от това, че тези нарове изглеждат розови и зрели, не следва, че те трябва да са и сладки. Само ако опитам плода, бих могъл да кажа кои дървета раждат сладки нарове и кои - кисели. Но аз не съм собственик на дърветата в градината. Мое задължение е само да се грижа за тях, доколкото мога. Уверявам ви, че всичките ви дървета растат добре, но що се отнася до плодовете им, аз не мога да кажа нищо, тъй като никога не съм ги опитвал.

- Но ти работиш в моята градина! - възкликнал учуденият собственик. - Всички градинари със сигурност ядат от плодовете, които отглеждат! А при мен наровете растат в такова изобилие, че никой няма да усети, ако си похапваш от тях по малко.

Градинарят обаче отвърнал, че работата му в градината е достатъчно добре платена и той не би посегнал към онова, което не му принадлежи. Собственикът се удивил от неговата честност.

Подозирайки, че градинарят му е нещо повече от това, което изглежда, той започнал да го следи. Неговите съгледвачи му донесли, че Ибрахим работи усърдно в градината, но свободното си време прекарва в молитва и че различни посетители го търсят от време на време, за да им стане учител и духовен водач. Като продължил да разпитва слугите си, собственикът накрая разбрал, че градинарят му Ибрахим не е бил кой да е, а самият велик учител Ибрахим Бин Адам.

Човекът много се притеснил за начина, по който се държал с него, затова го посетил в малката му колиба, за да му се извини. Ибрахим излязъл да го посрещне с думите:

- Господарю, вие сте си направили труда да дойдете при мен. Аз с удоволствие бих дошъл и сам, ако бяхте наредили да ме повикат.

Собственикът казал на Ибрахим, че сега вече знае кой е той и съжалява, задето е говорил грубо с един толкова велик суфи. Ибрахим на свой ред отговорил, че е просто градинар и че той има пълното право да му казва какво очаква от своя работник.

Собственикът не бил убеден.

- Ти си живял в палат. Управлявал си царство. Как сега понасяш да вър¬шиш толкова мизерна работа?

Ибрахим му отвърнал, че самият Господ е градинар и неговата градина е целият свят.

- Затова аз съм много щастлив да работя в градината ти и съм много благодарен, че ми даде работа.

Собственикът на градината се почувствал неудобно от това, че има за градинар велик светец и бивш цар. Той разказал на всичките си приятели за своя изключителен градинар и скоро тълпи от хора започнали да идват, за да се срещнат с Ибрахим. Те често му пречели докато работел и даже дока¬то се молел. Накрая Ибрахим казал на собственика, че не може повече да живее в този град и вместо това ще оти¬де да живее и се моли в тишината на гората.

Притча за спора

2010-04-25T22:19:00.002+03:00

Един Учител никога с никого не спорел, защото знаел, че спорещите се стремят да докажат своята правота, а не да намерят Истината.

Един път решил да продемонстрира пред учениците си "ценността" на спора:

- Как пада филията - с намазаната страна отгоре или отдолу? - попитал той.

Учениците започнали да спорят:

- Разбира се, отдолу.

- Не, отгоре.

- Дайте да проверим! - казал Учителят.

Намазали филия с масло, хвърлили я във въздуха и тя паднала с маслото нагоре!

- Аз спечелих!

- Само защото аз допуснах грешка. - казал Учителят.

- Каква грешка?

- Намазах филията от другата страна.

Unbecome

2010-04-19T19:55:00.013+03:00

Клипът е предоставен от Николай Колев. :-)

Едно местенце в гората

2010-04-11T16:20:00.005+03:00

Снимка: М. Монева
В тази история се разказва за един прочут хасидски равин: Баал Шем Тов. Баал Шем Тов бил много известен в общността си, защото всички казвали, че е толкова милостив човек, тъй добродушен, непорочен и чист, че когато говорел, Бог се вслушвал в думите му. Бил възпитан в традицията на родното си място, според която всички, които имали неизпълнено желание или се нуждаели от нещо, което не били успели да постигнат, отивали при равина. Баал Шем Тов ги събирал веднъж в годината, в нарочен ден, който сам избирал. И водел тези хора до едно определено място насред гората, което познавал. Легендата разказва, че като стигнели там, Баал Шем Тов запалвал огън от съчки и листа по много особен и красив начин, след което много тихо, сякаш сам си говорел, произнасял някаква молитва.

И разказват...

Че Бог толкова харесвал думите, които изричал Баал Шем Тов, бил толкова запленен от огъня, запален по този начин, така възлюбвал хората, събрани на онова място в гората... че не можел да откаже на молбата на Баал Шем Тов и изпълнявал желанията на всички, които се намирали там. Когато равинът умрял, хората осъзнали, че никой не знаел думите, изричани от Баал Шем Тов по време на общата им молитва. Но познавали мястото в гората и знаели как да запалят огъня. Веднъж в годината, следвайки традицията, установена от Баал Шем Тов, всички, които имали някаква нужда или неизпълнено желание, се събирали на същото място в гората, запалвали огъня по начина, който били научили от стария равин, и понеже не знаели думите на молитвата, изпявали някоя песен, рецитирали псалм или просто се гледали и си говорели за разни неща на същото онова място около огъня.

И разказват...

Че Бог толкова харесвал запаления огън, мястото в гората и събраните хора... че макар никой да не казвал подходящите думи, пак изпълнявал желанията на всички, които се намирали там.

Времето минавало и от поколение на поколение мъдростта постепенно изчезвала...

И ето ни нас.
Ние не знаем къде се намира онова място в гората
Не знаем кои са думите...
Не знаем дори как да запалим огъня по начина на Баал Шем Тов...
Въпреки това, знаем нещо друго.

Познаваме тази история.
Познаваме тази приказка...
И разказват...
Че Бог толкова обича тази приказка,
толкова харесва тази история,
че стига някой да я разкаже
и някой да я изслуша,
и Той, зарадван,
ще зачете всяка нужда
и ще изпълни всяко желание
на всички, които споделят този момент...

Така да бъде...

Прощалното писмо на Маркес

2010-04-07T18:01:00.004+03:00

Снимка: Д. Кралева

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.

Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Честита Цветница! :-)

2010-03-28T09:23:00.003+03:00

Цветята са като хората - различни по цвят и форма, но красиви сами по себе си.

Бъдете красиви и обичани като пролетни цветя!

Залата с хилядата огледала

2010-03-23T19:13:00.002+02:00

В един храм имало зала с хиляда огледала. Един ден едно куче се загубило в храма и попаднало в залата. Изведнъж то се видяло изправено срещу 1000 огледални образа, започнало да ръмжи и да лае по предполагаемите си противници. Те също му се озъбили многократно и отвърнали на лая му. Кучето се разярило още повече. Накрая то се пренапрегнало до такава степен, че умряло.

Минало известно време. Един ден друго куче попаднало в същата зала с хиляда огледала. И това куче видяло, че е обградено от хиляда свои двойници. То помахало радостно с опашка и хиляда кучета му отвърнали със същото и се зарадвали с него. Кучето напуснало храма радостно и окуражено.

Притча за Бог и бръснаря

2010-03-11T08:37:00.002+02:00

Един човек влязъл в бръснарницата както обикновено правел, за да го избръснат и подстрижат.

Заприказвал се с бръснаря, който го обслужвал. Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог.

Бръснарят казал:

- Каквото и да ми говорят, аз не вярвам, че съществува Бог.

- Защо? – попитал го клиентът.

- Та нали това и така е ясно. Достатъчно е да излезеш на улицата, за да се убедиш,
че няма Бог. Кажете ми, ако Бог съществува, откъде има толкова много болни хора?

Откъде са безпризорните деца? Ако той наистина съществуваше не би имало нито страдания, нито болка. Трудно ми е да си представя любящ Бог, който допуска всичко това.

Клиентът се замислил за миг, но решил да си премълчи, за да не влиза в спор. Когато бръснарят си свършил работата, клиентът си тръгнал. Излизайки от бръснарницата той видял на улицата рошав и необръснат човек (като че ли не се е подстригвал цяла вечност – толкова бил рошав). Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря:

- Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари.

- Как така? – учудил се бръснарят – А нима аз не влизам в сметката? Аз съм бръснар.

- Не! – възкликнал клиентът – Те не съществуват, иначе нямаше да има рошави и необръснати хора, като ето онзи човек, който върви по улицата.

- Но, мили човече, работата не е в бръснарите. Просто хората не идват при мене.

- Точно в това е работата! – потвърдил клиентът. – И аз казвам същото: Бог има.
Просто хората не го търсят и не отиват при него. Ето защо има в света толкова много болка и страдания.

Честит 8-ми март, дами! :-)

2010-03-07T21:43:00.003+02:00

Търсачът

2010-03-04T14:27:00.004+02:00

Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач...

Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.

Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот
представлява търсене.

Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.

След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя.

Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни.

Бронзова портичка го приканвала да влезе.

Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.

Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.

Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:
Абдул Тарег, 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни

Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.

Приближил се и прочел:

Ямир Калиб, 5 години, 8 месеца и 3 седмици

Търсачът се почувствал ужасно разстроен.

Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвиша¬вала единайсет години...

Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.

Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.

- Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място?
Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?

Старецът се усмихнал и казал:

- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:

Вляво: това, което го е зарадвало.
Вдясно: колко време е продължила радостта.

Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?...

След това вълнението на първата целувка - колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?

Бременността и раждането на първото дете?...

А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?

Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?

Така в тетрадката записваме всеки момент на радост... Всеки момент.

Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му.

Защото това според нас е единственото и истинско живяно време.

Заветът на хан Кубрат

2010-03-03T00:27:00.004+02:00

Честит 3-ти март!!!

Кубрат събрал синовете си и наредил да им донесат сноп пръчки. Заръчал им да счупят пръчките, но никой от тях не успял да пречупи снопа. Тогава ханът разпръснал пръчките и една по една ги счупил.

Така Кубрат им завещал поуката винаги да са заедно и никога да не се делят, за да са силни и непобедими, защото иначе поотделно ще са слаби и всеки враг ще може да ги сломи.

Съвременна семейна притча

2010-03-02T20:08:00.004+02:00

Мъж и жена живели заедно 30 години. В деня на техния 30-годишен юбилей жената, както обикновено, изпекла питка - тя правела това всеки ден, това отдавна било традиция в семейството. На закуска, както винаги тя разрязала питката напречно и намазала с масло двете части. И както всеки ден посегнала да подаде на мъжа си горната половинка, но ръката й се спряла...

Помислила си: "В деня на нашата 30-годишнина самата аз искам да изям тази румена, препечена част от питката; за нея съм си мечтала 30 години. В края на краищата, 30 години аз бях примерна съпруга, отгледах му прекрасни синове, бях вярна и добра любовница, въртях цялото домакинство, толкова сили и здраве отдадох на семейството ни".

Вземайки това решение, тя подала на мъжа си долната част на питката, а ръката й затреперила - нали нарушавала 30-годишната традиция!

А мъжът й, поемайки питката, й казал: "Скъпа моя, днес ти ми направи неоценим подарък! 30 години не съм ял своята любима долна част на питката, защото смятах, че тя по право ти принадлежи".

Легенда за мартеницата

2010-03-01T00:28:00.001+02:00

Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят.

Минало се време, ханът починал. Тогава хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел. Само така щял да освободи сестра им и да им остави земите. Ханските синове били поставени пред трудно изпитание.

Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. След това братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.

Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.

Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.

Истински приятел

2010-02-24T23:34:00.004+02:00

Едно момиче попитало едно момче дали е хубава. И той казал .... “не”.

Тя го попитала дали той би искал да бъде с нея завинаги... И той казал “не”.

Тогава тя го попитала дали, ако си тръгне, той би плакал, а той отново отговорил с “не”.

Това й било достатъчно. Като си тръгвала, сълзи се стичали по лицето й. Момчето я хванало за ръката и казало:

- Ти не си хубава, ти си красива. Аз не искам да бъда с теб завинаги. Аз имам НУЖДА да бъда с теб завинаги. И няма да плача, ако ти си тръгнеш,... а ще умра... Така че сега ще ти кажа: Харесвам те заради това, което означаваш за мен - истински приятел и ако не получа това обратно, ще разбера твоя намек.

Помни:

Добрият приятел ще те измъкне от затвора... А истинският приятел ще стои до теб и ще ти повтаря: НИЕ я оплескахме...

Научих..., че животът е като тоалетна хартия. Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.

Научих..., че трябва да сме благодарни, че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.

Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова
вълнуващ.

Научих..., че под всяка твърда черупка се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.

Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.

Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.

Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.

Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.

Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.

Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.

Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.

Научих..., че възможностите никога не се пропиляват. Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.

Научих..., че ако таиш горчивина, щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам, че ги обичам още.

Слепецът и фенерът

2010-02-17T20:21:00.002+02:00

Един слепец бил на гости у свой приятел. Станало късно и той решил да си тръгва.

- Би ли ми услужил с един фенер? - запитал той приятелят си.

- Защо ти е фенер - попитал приятелят му. - Да не би да виждаш по-добре с него?

- Надявам се другите да ме виждат и да не се блъскат в мен - отвърнал слепецът.
Домакинът дал на госта си фенер от хартия с бамбукови пръчки и свещ вътре. Слепецът тръгнал с фенера, но още след няколко метра някой се блъснал в него. Той много се ядосал на това и извикал гневно:

- Защо не гледаш къде вървиш? - извикал той. - Не виждаш ли фенера?

- А ти защо не запалиш свещта на фенера си? - попитал другият.

Градът на кладенците

2010-02-16T11:25:00.005+02:00

Градът не бил населен с хора, както всички останали градове по света. Градът бил населен с кладенци. Живи... но все пак кладенци. Кладенците се различавали помежду си не само по мястото, на което били изкопани, но и по устието си (тоест отвора, който ги свързвал с външния свят). Имало кладенци заможни и пищни, с гърла от мрамор и скъпоценни камъни; скромни кладенци от тухла и дърво и други, по-бедни, с прости дялани отвърстия, които излизали на повърхността на земята.

Общуването между обитателите на града ставало от устие на устие и новините бързо обикаляли от единия до другия му край.

Един ден в града се появила „мода", която сигурно била родена в някое градче на човеци. Според тази нова идея, всяко самоуважаващо се Живо същество трябвало да се грижи много повече за вътрешността, отколкото за външността си. Не повърхността била важна, а съдържанието.

И така кладенците започнали да се пълнят с предмети. Някои се пълнели с бижута, златни монети и скъпоценни камъни. Други, по-практични, се напълнили с домакински електроуреди и механични апарати. Имало и такива, които заложили на изкуството и започнали да се пълнят с книги, с идеологически манифести и специализирани списания.
Минало време.

Повечето кладенци се напълнили толкова, че не им останало място за нищо повече.

Не всички кладенци били еднакви, така че, докато някои се примирили с положението, други решили, че трябва да направят нещо, за да продължат да побират предмети във вътрешността си... На един от тях му хрумнало, че вместо да сгъсти съдържанието, може да увеличи вместимостта си, като се разшири.

Не минало много време и други започнали да му подражават. Всички използвали голяма част от енергията си, за да се разширяват и печелят повече пространство във вътрешността си. Един кладенец, малък и отдалечен от центъра на града, наблюдавал как другарите му се разширявали извънмерно. Казал си, че ако продължават да растат по същия начин, очертанията на различните кладенци щели скоро да се слеят и всеки щял да загуби самоличността си...

Може би тази мисъл станала причина да му хрумне, че другият начин да увеличи вместимостта си бил да расте не на широчина, а на дълбочина. Да стане по-дълбок, вместо по-широк. Скоро осъзнал, че всичко, което имал у себе си, правело тази задача невъзможна. Ако искал да бъде по-дълбок, трябвало да се изпразни от цялото си съдържание...

В началото се уплашил от празнотата. Но след това, когато видял, че няма друга възможност, го направил. Изпразнен от собствеността си, кладенецът започнал да става по-дълбок, докато останалите присвоявали нещата, от които се бил освободил...

Един ден нещо изненадало кладенеца, който растял навътре. Вътре, много дълбоко в себе си... намерил вода!

Дотогава никой кладенец не бил намирал вода.
Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното - мокрел сте-ните си, пръскал устието си и най-накрая извадил водата на повърхността. Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказвал доста ос-к ьден. И така почвата около кладенеца, съживена от водата, започнала да се пробужда.

Семената в недрата й покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно станали дървета... Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса. Всички го питали как е успял да постигне това чудо.

Не е никакво чудо - отвръщал Оазиса. - Трябва да се търси вътре, в дълбочина.
Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща...

В другия край на града друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни... И също започнал да става по-дълбок... И също стигнал до вода...И също напръскал наоколо, с което създал втори зелен оазис в града...

-Какво ще правиш, като свърши водата? - питали го.
-Не знам какво ще правя - отговарял. - Но засега колкото повече вода вадя, толкова повече из вира.

Минали няколко месеца преди голямото откритие.

Един ден, почти случайно, двата кладенеца разбрали, че водата, която всеки от тях намерил на дъното си, е една и съща... Че подземната река, която минавала през единия, напоявала дълбините на другия.
Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот. Не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността, като всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.

Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат...

Да улучиш целта

2010-02-15T01:10:00.004+02:00

Времето течеше. Не беше далеч денят, в който Дрона трябваше да се представи пред царя, за да му даде сметка за успехите на своите ученици.

Една сутрин мъдрецът нареди да забият в един от дворовете на палата стълб, на върха на който да вържат жив лешояд. Тогава извика юношите.

- Знатни принцове - им каза той, - искам да подложа за последен път на изпитание вашата ловкост и в същото време да ви доверя една голяма истина.

Той се обърна към Юдищира:

- Приготви се.

Юдищира нагласи стрелата и се прицели.

- Какво виждаш в този момент, мое дете? - го запита Дрона.

- Виждам тебе, учителю - отвърна момчето, - и виждам стълба и лешояда.

- Ти не ще улучиш целта - промърмори браминът. После извика:

- Стреляй!

Стрелата профуча съвсем близко до главата на лешояда, който изкрещя пронизително.

И другите принцове бяха извикани поред. Браминът им задаваше все същия въпрос и всичките отговаряха като Юдищира. Те не улучваха целта. Последен беше повикан Арджуна.

- Обтегни лъка си и ми кажи какво виждаш.

- Виждам главата на птицата.

- Стреляй тогава! - се провикна доволен учителят.

Главата на лешояда, отсечена внезапно, падна на няколко крачки от стълба.

Дрона прегърна Арджуна и каза:

- Ето на какво исках да ви науча: за да улучиш целта, трябва да гледаш само нея.

Молитвите

2010-02-08T20:53:00.002+02:00

Докато пътува към манастира си, един свещеник научава за съществуването на самотен остров, на който живеят трима отшелници. Чува разговорите на няколко пилигрими, които също пътуват на кораба, разбира, че отшелниците извършват духовни тайнства и му се приисква да ги изучи.

Когато приближават острова, свещеникът моли капитана да пусне котва и да му позволи да отиде до острова с малка лодка с няколко гребци. Когато стъпва на брега и заговаря отшелниците, открива, че редят молитви, измислени от тях. Желаейки да поправи това, свещеникът се заема да ги научи на правилни молитви от Светото писание. Те, не осъзнавайки, че правят нещо лошо, се съгласяват с готовност.

Отшелниците, прости хорица, в напреднала възраст, се затрудняват да запомнят думите на молитвата. Цял ден свещеникът ги кара да повтарят думите, докато и тримата я научат наизуст без грешка.

Същата вечер, когато луната се показва, той се; връща на кораба. Опъват платната и отпътуват. Свещеникът наблюдава от кърмата как мъничкият остров се стопява в далечината.

По-късно през нощта свещеникът вижда нещо бяло и лъскаво, което приближава в посока откъм острова, "Сигурно е лодка, плаваща след нас", мисли си той, но нещото ги настига така бързо, че предположението изглежда невероятно, а и не се виждат платна.

Той извиква на кормчията, "Какво е това?", въпреки че вече различава тримата отшелници, движещи се по водата, бляскаво бели, с лъчисти сиви бради, които толкова бързо се приближават, сякаш корабът е спрял. Отшелниците им правят жест да спрат. И тримата се плъзгат по водата, без да движат краката си.

"Забравихме молитвите", проговарят заедно, научи ни отново."

"Вашата молитва ще достигне Господ", отговаря свещеникът и смирено се покланя до земи на възрастните хора, те се обръщат и тръгват обратно през морето. А до изгрев слънце, светлина озарява мястото, където тримата се скриват от погледа.

Притча за пеперудата

2010-02-05T09:26:00.004+02:00

Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда.

Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула.

Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.

През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.

И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.

Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.

Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.

Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени.

Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.

Аз молих за сила ..., а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.

Аз молих за мъдрост..., а животът ми даде проблеми за разрешаване.

Аз молих за богатство..., а животът ми даде мозък и мускули, за да мога да работя.

Аз молих да мога да летя..., а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.

Аз молих за любов..., а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.

Аз молих за блага..., а животът ми даде възможности.

Не получих нищо от това, за което молих... Но получих всичко, което ми е нужно.

Зрънца II

2010-01-30T17:06:00.014+02:00

Сглобено от мен за вас. :-)

Два ангела

2010-01-29T14:04:00.003+02:00

Два ангела – пътници останали да пренощуват в едно богато семейство. Но семейството било негостоприемно и не оставило ангелите в гостната, а ги настанило в хладното мазе.

Когато се постилали леглото, по-големия ангел видял дупка в стената и я запълнил и измазал. Когато видял това по-младият, го попитал защо прави това, но по-големият му отговорил:

- Нещата не са такива, каквито изглеждат.

На следващата вечер пренощували в много бедно, но гостоприемно семейство, което разделило с ангелите храната си и им отстъпили собственото си легло, за да си починат добре. След като се събудили, ангелите намерили домакина и жена му да оплакват единствената си крава, която им давала препитанието. По-младият ангел попитал по-големия:

- Как можа да се случи това? Първият мъж имаше всичко, а ти му помогна. Това семейство имаше много малко, но го раздели с нас, а ти позволи да умре единствената им крава. Защо?

- Нещата не са такива, каквито изглеждат. – отговорил по-големият ангел.

- Когато бяхме в мазето, аз разбрах, че в дупката в стената има скрито злато. Домакинът беше груб и не искаше да твори добро. Аз ремонтирах стената, за да не намери златото. Когато на следващата вечер спахме в леглото на това семейство, дойде ангелът на смъртта за жената на домакина. Аз му дадох кравата. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ние никога не знаем всичко. И дори да си вярващ, трябва да имаш и доверие, че всичко, което се случва е в воя полза. За това с времето сам ще разбереш.

Някои хора идват в нашия живот и бързо си тръгват, някои стават наши приятели и остават за минутка. Вчера е история, утре е тайна. Днес... Днес е подарък. Животът е вълшебство и вкусът на всеки момент е неповторим!

Вратата

2010-01-18T10:29:00.001+02:00

Един мъдрец търсел способен и талантлив ученик, който да има достатъчно навици и умения, че да му предаде знанията си, когато умре. Той събрал всички ученици и им казал:

- Имам проблем и искам да знам дали някой от вас може да го реши. Вижте, зад мен се намира най-голямата, тежка и масивна врата в града. Кой от вас може да я отвори без чужда помощ?

Някои от учениците просто свели глава, проблемът изглеждал неразрешим. Други изследвали вратата, обсъдили възможността за използването на лост и особеностите на материала и дошли до извода, че проблемът е нерешим.

Всички казали, че е невъзможно да направят това, което искал мъдрецът.

Само един ученик се приближил до вратата и започнал щателно да я изследва, проверил всичко внимателно, натискал я, почеквал определени участъци.

После дълбоко въздъхнал, съсредоточил се и меко побутнал вратата. Тя се отворила без никакво съпротивление, била конструирана толкова безупречно, че било необходимо само леко побутване.

Мъдрецът си намерил приемник. Той се обърнал към останалите ученици и произнесъл следните думи:

-Успехът в живота зависи от няколко ключови фактора и сега вие можахте да наблюдавате тяхното действие.

ПЪРВО - позволете на своите чувства напълно да изследват и разберат реалността, която ви обкръжава.

ВТОРО - не правете прибързани и затова неправилни изводи.

ТРЕТО - бъдете достатъчно смели да вземете решение.

ЧЕТВЪРТО - вземайки го, действайте уверено и без съмнение.

ПЕТО - съсредоточете се и вложете в това действие цялата своя сила и енергия.

И последно - не се бойте да направите грешка.

Камъни в джобовете

2010-01-17T09:15:00.003+02:00

Една легенда разказва за двама странници, които били тръгнали на дълъг път. Стигнали до долина, където течал поток. Двамата слезли от конете си и дълго пили от свежата вода. Изведнъж чули глас, който им казал да вземат камъни от потока. След това да ги сложат в джобовете си. Мъжете не разбрали от къде идва гласа, но го послушали и сложили в джобовете си по няколко камъка. “Това, което правите сега, ще ви донесе и голяма радост и голяма мъка.” – казал им още гласът.

Странниците продължили пътя си и на другия ден бръкнали в джобовете си. Вместо грубите и студени камъни, в дланите си държали скъпи диаманти и рубини. Тогава двамата разбрали какво искал да каже гласът край потока. Те се зарадвали на скъпоценностите, но и усетили голяма мъка, че не са взели повече камъни.

«Не си събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги разяждат и където крадци подкопават и крадат. А си събирайте съкровища на небето, където молец и ръжда не ги разяждат и където крадци не подкопават, нито крадат; защото, където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.»

Магазини за половинки

2010-01-14T13:17:00.005+02:00

Неотдавна бил открит магазин, в който жените можели да си изберат и да си купят мъж. На входа висяла табела с правилата на работа на магазина със следното съдържание:

1. Вие можете да посетите този магазин САМО ВЕДНЪЖ.

2. В магазина има 6 етажа, като качеството на мъжете се повишава с увеличаването на броя на етажите.

3. Можете да си избирате мъж, от който и да е етаж и да се качвате на по-горен етаж.

4. Не се разрешава връщането на по-долен етаж.

Една жена решила да посети същият този „Магазин за мъже”, за да си намери половинка.

След като прочела на входа на първия етаж табелата: „Мъже, които имат работа” - тя веднага се качила на втория етаж. Табелата на втория етаж гласяла: „Мъже, които имат работа и обичат децата”.

Жената отишла на третия. Там имало надпис: „Мъже с работа, обичащи деца и необикновенно красиви”. „Божичко!” - зарадвала се жената, но все пак се качила на четвъртия етаж. Там висляла табела: „Мъже с работа, които обичат деца,
ослепително красиви и помагащи вкъщи”.

- Невероятно! - възкликнала жената - Много ми е трудно да устоя!

Но, произнасяйки това, тя все пак се качила на петия етаж. Надписът там бил: „Мъже, имащи работа, обичащи децата, с ослепителна красота, помагащи вкъщи и много романтични”.

На жената много и се приискало да остане на този етаж и да си избере половинка, но все пак, се преборила с чувствата си си и се качила на последния етаж. И на този етаж прочела надпис със следното съдържание:

„Вие сте посетителка № 31 456 012, тук няма мъже, този етаж съществува само за да докаже за пореден път, че е невъзможно да се угоди на една жена. Благодарим ви, че посетихте нашия магазин!

А точно срещу този магазин бил открит” Магазин за жени”. На първия етаж се предлагали жени, които обичат да правят секс. На втория - богати жени, обичащи да правят секс. А от третия до шестия етаж ДОСЕГА НИКОЙ, НИКОГА НЕ СЕ Е КАЧВАЛ.

Момчето и пироните

2010-01-13T13:12:00.003+02:00

Живял някога юноша с много лош характер. Той постоянно се карал със своите близки или обиждал приятелите си. Баща му накрая не издържал и решил да му даде урок. Повикал го при себе си в работилницата и му връчил една торбичка пълна с пирони. Заръчал му да забива по един пирон в дървената врата на двора при всеки случай, в който загуби самообладание и се скара или нагруби някого.

През първия ден момчето забило на вратата 37 пирона. Но постепено в следващите дни то се научило да контролира нрава си. И след няколко седмици броят на забитите пирони спаднал до един на ден. Тогава то разбрало, че е много по-лесно да владее себе си, отколкото при всеки свой изблик да забива пирони.

В деня, в който младежът не забил в дървената врата нито един пирон, доволен от себе си, отишъл при баща си, за да му се похвали. Но тогава бащата му дал нова заръка - да изважда по един пирон от забитите във вратата при всеки случай, в който успее да запази самообладание.

Минало се време и дошъл денят, в който юношата извадил и последния забит пирон. Тогава баща му дошъл при него до вратата и му рекъл:

- Синко, ти се справи със задачата си и се промени коренно. Вече се отнасяш към околните много по-добре. Но виж тази врата и дупките, които зеят по нея - тя никога вече няма да бъде същата, като преди.

Халифът и неговата жена

2010-01-13T00:39:00.006+02:00

"ابق على الكلب الجائع وأنه سوف يتبع. حارس وأنها ستعضك ".

"إذا كان الكلب هو ربط السلسلة سوف تتبع أي شخص غير مقيدة بشروط."

Един арабски халиф се подготвял да замине на военен поход и извикал своя везир:

- Искам докато ме няма да заключиш жена ми в кулата – наредил той.

- Но тя Ви обича, Ваше Величество!

- И аз я обичам, но ние арабите имаме една стара поговорка, която казва: „Дръж кучето си гладно и то ще те следва. Охрани го и то ще те захапе.„

Халифът тръгнал на война и отсъствал шест месеца. Когато се завърнал, повикал везира си и поискал да види жена си.

- Тя Ви напусна – отвърнал везирът. – Ваше Величество цитира една чудесна поговорка преди да замине, но ние арабите имаме и една друга пословица, която Вие вероятно сте забравили: „Ако кучето ти е вързано на верига, ще последва всеки, който го отвърже.“

Осъзнаване

2010-01-06T17:12:00.006+02:00

"Тази приказка е вдъхновена от стихотворение на един тибетски монах – Римпоче, което пренаписах според собствения ми начин на изразяване, за да онагледя една друга черта, която имаме ние, хората."

Ставам сутринта.
Излизам от вкъщи.
На тротоара има яма.
Не я виждам
и падам в нея.

На следващия ден
излизам от вкъщи,
забравям, че на тротоара има яма,
и отново падам в нея.

На третия ден
Излизам от къщи и опитвам да си спомня,
че има яма на тротоара.
Въпреки това,
забравям
и падам в нея

На четвъртия ден
Излизам от къщи и опитвам да си спомня
за ямата на тротоара.
Спомням си
и въпреки това,
не виждам трапа и падам в него

На петия ден
излизам от къщи.
Спомням си, че трябва да внимавам
за ямата на тротоара,
и вървя гледайки надолу.
Виждам я и
въпреки това
падам в нея.

На шестия ден
излизам от къщи.
Спомням си за ямата на тротоара.
Търся я с поглед,
опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.

На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,
но не е достатъчно и падам в нея.

На осмия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
скачам,
стигам до другата страна!
Толкова съм горд от постижението,
че празнувам с радостни подскоци....
И докато подскачам,
отново падам в рова.

На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
и продължавам пътя си.

На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по- удобно
да вървя
по отсрещния тротоар.

За късмета

2010-01-05T10:11:00.005+02:00

Влязъл клиент в магазин за маркови дрехи. Любезно бил посрещнат от продавач-консултант, който с усмивка го въвел в магазина и изказал готовността си да помогне при избора му.

От дума на дума и от дреха на дреха, стигнали до сектора с тениските. Клиентът се спрял на една зелена щампована тениска и помолил за М размер. Продавач-консултантът прегледал размерите и с огромно съжаление, изписано на лицето му, казал:

– Нямате късмет, изчерпан е!

- Аз късмет имам, тенискa няма - отвърнал клиентът.

Интерпретирано от мен.

Боровото клонче

2009-12-25T12:22:00.009+02:00

Пожелавам на всички ви красива Коледа, не спирайте да вярвате, най-вече в себе си, и не забравяйте, че човек е голям, колкото са големи мечтите му.

Поздравявам специално Венета Хубенова! Бъдете вдъхновение!

Весела Коледа!

Веднъж в навечерието на Коледа свещеникът на селцето Сен-Мартен, което се намира във френските Пиренеи, се готвел за рождественската служба, когато неочаквано до него достигнало вълшебно благоухание. Навън била зима и всички цветя отдавна били прецъфтели, но отнякъде идвал сладостен аромат, сякаш пролетта била решила да дойде много преди да е дошло време за това.

Изненадан, свещеникът излязъл на улицата да погледне що за чудо е това и тогава видял момчето. То седяло на прага на училището, а пред него лежало златно коледно дръвче.

— Какво прекрасно дърво! — възкликнал свещеникът. — Сигурно самите небеса са го докоснали — толкова дивно благоухае! А е направено и от чисто злато! Къде го намери?

Момчето обаче изобщо не споделило възторга на свещеника.

— Колкото по-дълго го нося, толкова по-тежко става — оплакало се то. — И игличките му са вече съвсем твърди. Все пак това едва ли е истинско злато и се страхувам, че у дома здраво ще ме наругаят.

И момчето разказало на свещеника какво се е случило с него.

— Днес сутринта тръгнах за големия град, за Тарб. Мама ми даде пари, за да купя красива елха за Коледа. По пътя обаче, като минавах през едно село пред очите ми излезе самотна старица, която нямаше с кого да посрещне нашия светъл празник, свят за всички християни. Дадох й малко пари за вечеря — не се съмнявах, че ще мога да се спазаря за малко по-евтино коледно дръвче.

В Тарб минах край големия затвор. Там, пред вратите му се беше събрала цяла тълпа от хора, които чакаха свиждане със затворниците. Те всички бяха много тъжни: нали им предстоеше да прекарат коледната нощ далеч от своите близки и роднини. От разговорите им разбрах, че някои от тях нямат дори с какво да си купят парче хляб. Поддадох се на порива и реших да разделя парите си с тези хора - ами че те бяха в крайна нужда.

Оставих си само, колкото да мога да хапна нещо. Търговецът, който продаваше коледните елхи е приятел на нашето семейство и си помислих, че ще мога да се уговоря с него да ми даде елха, а през следващата седмица да си отработя дълга.

Когато обаче отидох на пазара, се оказа, че днес този търговец не е излязъл да продава. Аз се опитах колкото мога да поискам назаем пари, за да купя елхичка от друг продавач, но никой не искаше да ми даде срещу дълг.

Тогава си казах, че със сит стомах се съобразява по-лесно. Но до кафенето, към което се запътих, стоеше някакво момче, на вид чужденче. То ме помоли за малко пари — вече два дни не беше слагал нито троха в устата си. Аз веднага си представих, че може би, когато Иисус е бил малък, също така е гладувал. Нищо друго не ми оставаше, освен да дам на бедното момче всичко, което ми беше останало и си тръгнах за вкъщи. По пътя скърших борово клонче. Опитах се да го отрежа по-равно, но то стана твърдо като метал. Нима за такава коледна елха си мечтаеше мама?

— Мило момче — казал му свещеникът, — това дърво толкова чудесно благоухае, че несъмнено е било докоснато от самото Небе. Чуй как е свършила твоята история.

Още щом си се сбогувал с онази самотна старица, тя се е помолила на Дева Мария и е поискала от нея да те отблагодари за твоя щедър дар. Роднините и близките на затворниците решили, че ангел небесен е долетял при тях в твоите одежди и се помолили на ангелите, молейки ги да те възнаградят за угощението, което сега можели да си купят за Коледа. А момчето, на което ти си дал милостиня, се помолило на Иисус за тебе.

Дева Мария, ангелите и Христос чули молитвите на онези, на които ти си помогнал. И когато си отчупил боровото клонче, Дева Мария вложила в него благоуханието на милосърдието. Докато си вървял към дома си, ангелите докоснали боровите иглички и ги превърнали в злато. И накрая, самият Христос погледнал чудесното клонче и го благословил — и отсега всеки, който се докосне до това коледно дръвче, ще му се простят всички грехове и всичките му желания ще се изпълнят.

И всичко станало както казал свещеникът. Легендата гласи, че чудесното борово клонче и до днес се пази в селцето Сен-Мартен. Казват, че великата сила на благодатта се спуска върху всеки, който помага на своите ближни в навечерието на Коледа, колкото и далече да се намира той от малкото селце в Пиренеите.

Най-големият порок

2009-12-23T15:23:00.003+02:00

Свикала Смъртта своите най-верни служители и рекла:

- Решила съм да поставя царската си корона върху главата на оногова от вас, който ми е най-много заслужил.

Изправил се Гладът, поклонил се и казал:

- Короната се пада на мене. Аз моря мало и голямо. Не чакам да му дойде времето. И това върша откак свят светува.

- Твоето е нищо, - възразила Войната. – Често пъти в един ден аз повалям хиляди и хиляди... Царице, короната следва на мене.

- Вие сте чудни! – нетърпеливо извикала Чумата. – Вред, където помина, аз кося всички хора, като мухи. Запустявам села и градове. Зачерням цели държави. Царице, аз заслужавам короната.

Рекла тогава Смъртта:

- Вие сте добри и верни служители. Право е, че вие морите, ала вашият мор плаши хората, и те бягат от вас. Напротив, при едного идат доброволно да ги мори. Той ги забавлява. Той ги весели. И в това време, когато си мислят, че се наслаждават от живота, той ги опропастява и излага на глад. Когато се самозабравят им туря ножове в ръцете, за да се убиват един друг. Най-после трови кръвта им и коси живота им. И това върши по цялата земя.

Всички погледнали към една дрипава и мръсна фигура.

- Короната е твоя! – отсъдила Смъртта и прегърнала Пиянството.

Завързаната камила

2009-12-22T11:46:00.002+02:00

Голям керван преминавал през пустинята. Пътниците достигнали до оазис, в който решили да пренощуват. Но се оказало, че една скоба за завързване на камилите не достигала. А никой не искал да стои буден и за пази незавързаната камила.
Тогава единият от керванджиите отишъл при камилата, взел въжето и съвсем точно повторил всички движения, сякаш наистина завързал камилата за скобата. Тя си легнала и нощта преминала спокойно.

На сутринта отвързали камилите. Всички се приготвили за път, с изключение на въображаемо завързаната камила, която отказвала да помръдне. Най-накрая керванджията, който вечерта я "вързал", се сетил какво да направи. Застанал до нея и развързал въображаемата скоба. Камилата веднага станала.

Бели мечки

2009-12-15T18:50:00.003+02:00

Твърде много помощ

2009-12-14T20:27:00.002+02:00

Един дзен учител решил да повери на свой ученик грижата за малката оризова нива.

През първата година ученикът се грижел винаги да има достатъчно вода за нивата. Оризът растял здрав и давал добра реколта.

Втората година му дошла идеята да добави малко тор. Оризът започнал да расте по-бързо и дал по-висок добив.

На третата година той използвал още тор. Реколтата била още по-добра, но оризът бил по-дребен и нямал блясък.

- Ако продължаваш да добавяш още тор, догодина няма да получиш нищо добро – казал учителят. – Ако помогнеш на някого малко, ти му даваш сила. Но ако помощта ти е твърде много, ти го отслабваш.

Из "Алхимикът"

2009-12-09T15:32:00.003+02:00

Мъжът, който претърсваше Алхимика, намери малко кристално шишенце, пълно с течност, и стъклено яйце с жълтеникав цвят, малко по-голямо от яйце на кокошка.

- Какви са тези неща? – попита той.

- Философският камък и Еликсирът на дълголетието. Това е Великото творение на алхимиците. Който пие от този еликсир, никога няма да се разболее, а малко парченце от тоя камък превръща всеки метал в злато.

Тримата мъже избухнаха в смях, а заедно с тях се смееше и Алхимикът. Отговорът им се стори много забавен и без да им създават повече пречки, ги пуснаха да си вървят, като им върнаха всичко.

- Но вие луд ли сте? – попита момчето Алхимика, след като се бяха отдалечили достатъчно. – Защо направихте това?

- За да ти покажа един от най-простите закони в света – отговори Алхимикът. – Когато големите съкровища са пред нас, ние никога не ги забелязваме. А знаеш ли защо? Защото хората не вярват в съкровища.

Брегът и Вълната

2009-12-08T09:31:00.004+02:00

Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка.

И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брегът чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичат с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите са една голяма стихия. Всеки път щом брегът потъне в солената прегръдка на вълната, тя му разказва за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...

Брегът малко ревнува, но знае, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слуша, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която е и нейната пътеводна звезда. Соленият й допир кара пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне...

Една вечер, докато брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере кой смущава покоя му и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият бряг. Той я почувства близка, почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той...

Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата - и брегът почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капки, той разбра колко горчиви са човешките сълзи. И се зачуди - не убиват ли хората, докато се спотайват в тях?! Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път...

Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи ТЯ. Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, тя идваше към него, за да му даде болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска, от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи...

И в мига, в който вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдките на младия мъж. И точно в този момент нещо се случи. Брегът очакваше вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана. Продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло – две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата...

Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил...

Просто вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му, качи се отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха...

Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето, сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след секунди над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд.

И двамата си пожелаха едно и също нещо...

Магарето на селянина

2009-12-07T11:21:00.002+02:00

Веднъж магарето на един селянин паднало в кладенеца. Докато стопанинът му мислел как да постъпи, животното часове наред издавало жалостиви звуци. Най-накрая селянинът взел решение. Помислил си, че магарето е вече много старо, а кладенецът все едно трябвало да бъде затрупан. Просто не си струвало да се хвърлят усилия, за да измъкне старото магаре. Той извикал съседите си да му помогнат да затрупа кладенеца. Всички дружно грабнали лопати и се заели да хвърлят пръст в кладенеца.

Магарето веднага разбрало накъде вървят нещата и започнало да реве оглушително. После за всеобщо учудване притихнало. След като хвърлили няколко лопати пръст, селянинът решил да погледне и да провери какво е положението там, вътре. Бил изумен от това, което видял. С всяка лопата пръст, падаща върху гърба му, магаренцето правело нещо невероятно. То изтръсквало пръстта от гърба си и стъпвало върху хвърлената пръст.

Докато съседите на селянина продължавали да хвърлят земя в кладенеца, всеки път животното се отърсвало и стъпвало върху насипаната пръст. Много скоро всички се изненадали, защото видели как магаренцето се показало над кладенеца, прескочило горния му край и с всички сили се понесло напред!

Из "Брида" - 2

2009-11-25T09:51:00.003+02:00

Беше неделя и те обядваха в дома на баба й. Беше се събрало цялото семейство. Тя трябва да е била на четиринайсет години. Оплакваше се, че не може да направи някакво домашно за училище, защото, колкото пъти го подхванеше, все излизаше грешно.

"Може би тези грешки те учат на нещо", каза баща й. Но Брида настояваше, че не е така и че е тръгнала по грешния път и сега няма как да продължи.

Баща й я хвана за ръката и заедно отидоха в стаята, където баба й обикновено гледаше телевизия. Там имаше голям стенен часовник, който от много години беше спрял - липсваха части за него.

"В този свят, мила моя, няма нищо абсолютно грешно - каза баща й, гледайки часовника. - Дори един спрял часовник е верен два пъти в денонощието."